Стивън Ериксън - Дом на вериги

— Стига с тия тъпотии, сержант — сопна се Ранал. — Там са, защото са закъснели да избягат от оазиса. Сигурно са плячкосвали из палата и не са забелязали, че Ша’ик я пронизаха, че Убийците на кучета са избити и че всички останали си измъкват посраните задници толкова бързо, колкото могат да ги носят крантите им. — Изгледа го с гняв. — Искам главите им, сивомустакато изкопаемо такова.

— Рано или късно ще ги догоним, сър — каза Фидлър. — По-добре с цялата рота…

— Тогава слизай от седлото и си сядай на задника тука, на тоя път, сержант! Боя го остави за нас! Останалите, след мен!

И срита в галоп плувналия в пяна кон.

Фидлър махна уморено на войниците си и подкара подскачащата си кобила след него.

— Много са ни опънати нервите — подвикна му Корик, докато го подминаваше.

— Кои? На кобилата ми или на лейтенанта?

Сети се ухили.

— На кобилата ти естествено. Никак не харесва това тегло, Фид.

Фидлър се пресегна назад и намести тежката торба и сглобения арбалет.

— Ще й опъна аз хубаво нервите, само почакай.

Беше ранен следобед. Почти седем камбани, откакто адюнктата беше убила Ша’ик. Фидлър неволно се озърташе — все на север, към Рараку, откъдето песента продължаваше да приижда и да го загръща, да затихва и отново да се усилва. Сега отново погледна натам и видя, че над далечния хоризонт отвъд огромната пясъчна падина са надвиснали бели облаци.

„Е, в това ако няма нещо сбъркано…“

Изведнъж го лъхна вятър. Носеше песъчинки.

— Зарязаха пътя! — извика Ранал.

Фидлър примижа на запад. Ездачите наистина се бяха спуснали по южния бряг и цепеха диагонално — право към бързо приближаващата се пясъчна буря. „Богове, пак пясъчна буря…“ Но тази беше естествена. От онези, които често раздираха пустинята, изригваха като капризен демон, за да побеснеят камбана-две и да изчезнат също тъй бързо, както са се появили. Той се надигна в седлото.

— Лейтенант! Те влизат в нея! Ще я използват за прикритие! По-добре да…

— Още веднъж ако ми заплещиш с тоя език, сержант, ще го откъсна! Чу ли ме?

Фидлър се примири.

— Да, сър.

— В галоп! — изрева Ранал. — Бурята ще ги забави!

„Да бе, ще ги забави…“

Геслер примижа към ослепителната пясъчна пустош.

— Е, тия пък кои са сега?

Бяха спрели, след като се разбра, че четиримата странни ездачи се приближават бързо, за да ги прихванат. Дълги бели мечове святкаха над главите им. Носеха чудновата лъскава бяла броня и яздеха бели коне с бели гриви. Бяло и бяло.

— Не им харесваме нещо — избоботи Сторми и се почеса по брадата.

— Това добре, но не ще да са от ренегатите, нали? — изръмжа Геслер.

— На Ша’ик да са? Кой знае? Май не са, но все пак…

Сержантът кимна.

— Сандс, я ела тука.

— Слушам.

— Колко ти е обхватът с това проклето нещо, момче?

— Не знам. Не съм го пробвал още. Фид го докарва до трийсет-четирийсет крачки с проклетия. Адски рисковано е…

— Добре. Останалите слизай и издърпайте конете от другата страна. Трут, да им държиш здраво юздите — ако хукнат, с нас е свършено.

— Мернах Бордюк и отделението му ей там, на юг — подхвърли Пела.

— Да бе, да. Объркани и те като нас — вече не ги виждаш, нали?

— Не, серж.

— Проклетият Ранал. Напомни ми да го убия, като се срещнем пак.

— Слушам, сержант.

Четиримата им нападатели бяха едри копелета. Нададоха страховити бойни викове и препуснаха към подножието на хълма.

— Зареждай, момче — измърмори Геслер. — И гледай да не оплескаш нещо.

Тежкият арбалет беше точно копие на този на Фидлър. Изглеждаше свестен — „Гадна работа, с две думи. Гуглата ще ни опече всички…“

А ония дойдоха. В подножието на хълма, конете се напънаха да ги понесат нагоре по склона.

Нещо изтътна тежко, излетя тромаво нагоре и тупна.

„Проклетията… мамица…“

— Залегни!

Хълмът под тях сякаш се надигна. Геслер тупна в прахта, закашля, изруга и свря главата си под ръцете, щом камъните заваляха отгоре.

След няколко секунди сержантът бавно се изправи.

От другата страна на хълма Трут се опитваше да побегне във всички посоки едновременно, конете тичаха като побеснели, повлекли юздите след себе си.

— Ташаците на Гуглата на тиган! — изруга Геслер и се огледа свирепо. Другите войници се вдигаха, разтреперани и покрити с прах. Сторми пристъпи към Сандс и го спипа за гърлото.

— По-леко, капрал — викна му Геслер, щом Сторми започна да тръска сапьора наляво-надясно. — Искам го жив, аз да се разправям с него. И по дяволите, да няма гранати по себе си.