Стивън Ериксън - Дом на вериги

Сторми замръзна.

Геслер пристъпи до изровения ръб на хълма и надникна долу.

— Е, май няма да ни гонят повече.

— Интересно, кои бяха? — попита Пела.

— Бронята, изглежда, е смекчила взрива — можеш да слезеш и да остържеш каквото е останало вътре… макар че май е все едно. Трябва да хванем конете. — Обърна се към другите. — Стига сте се моткали, пикльовци. Действай!

Проснат в димящото дъно на кратера върху коня си и оглушен от тътена, Джоруд изпъшка. Целият беше в синини, главата го болеше и му се искаше да се избълва… но не и преди да смъкне проклетия шлем от главата си.

Близо до него, заровен в камънаците, брат Иниас се окашля. И рече:

— Брат Джоруд?

— Да?

— Искам вкъщи.

Джоруд си замълча. Не вървеше някак да изрече припряно искреното си съгласие, въпреки сегашното им положение.

— Виж как са другите, брат Иниас.

— Тия ли бяха ония, дето влязоха с оня кораб в нашето селение?

— Те бяха — отвърна Джоруд, докато пръстите му дърпаха връзките на шлема. — И се замислих, да ти кажа. Подозирам, че просто не са знаели законите на Лиосан, когато са тръгнали през селението ни. Вярно, незнанието не е достатъчно оправдание. Но все пак трябва да отчетем оневиняващата инерция.

От другата страна на кратера Малачар изсумтя:

— Оневиняваща инерция ли?

— Да. Не бяха ли тези нарушители привлечени — въпреки волята им — от драконовия Хвърляч на кости Т’лан Имасс? Бяха. Ако трябва да преследваме враг, не трябва ли той да е въпросният дракон?

— Мъдри слова — отбеляза Малачар.

— Отбиваме се за малко в селението ни — продължи Джоруд, — събираме провизии и реквизираме нови коне, закърпваме снаряжението и прочие. Това ми се струва най-разумно в момента.

— Вярна преценка, брате.

От другата страна на кратера се чу нова кашлица.

Добре поне, че всички са живи, помисли си кисело Джоруд.

„Така де, драконът си беше виновен. Кой може да го отрече?“

Препускаха в пясъчната буря на по-малко от петдесет разтега от бягащите конни воини и се озоваха — заслепени — сред ураган от пищящи ветрове и пясък.

Кобилата на Фидлър изцвили.

Той дръпна силно юздите, а вятърът го заблъска от всички страни. Вече беше изгубил от поглед приятелите си. „Е това му се вика опулена тъпота. Значи ако бях командирът на тия кучи синове, щях да…“

И изведнъж те изникнаха пред очите му, с ятагани и кръгли щитове, със забулени лица и с бойни викове. Фидлър се сниши над врата на кобилата и едно от тежките остриета изсвистя над главата му.

Уикската кобила скочи напред и встрани, избрала най-подходящия момент да изхвърли омразния си ездач от седлото.

С огромен успех.

Фидлър усети, че лети напред, торбата му с муниции се претъркаля по гърба му и изхвърча над главата му.

Все още във въздуха, той се сви на кълбо… макар много добре да разбираше, че няма надежда да оцелее. Никаква надежда. Тупна в пясъка, претърколи се… и видя отдолу огромния крив меч, който изхвърча и се завъртя във въздуха след него. И един залитащ кон. И ездача му — изхвърлен назад на седлото, с торбата с муниции, оплела се в ръцете му.

Изненадан поглед, после ездач, кон и муниции изчезнаха сред вихрещите се пясъци.

Фидлър скочи и затича. С все сила, натам, където — надяваше се, молеше се — трябваше да е обратната посока.

Нечия ръка го дръпна.

— Не натам, тъпако!

След това го хвърлиха на земята и нечие тяло го затисна.

Лицето на сержанта се зарови в пясъка.

Коураб изрева. Издутата тежка торба съскаше в ръцете му. Все едно че беше пълна със змии. Беше тупнала в гърдите му като канара, понесена от бурята, и му остана време само да хвърли ятагана и да вдигне ръце.

Сблъсъкът го изхвърли към задницата на коня, но стъпалата му си бяха в стремената.

Инерцията на торбата я избута върху лицето му и съсъкът изпълни ушите му.

Змии!

Той се хлъзна на гръб по задницата на коня и отпусна торбата надолу. Без паника! Изкрещя.

Змии!

Торбата забърса земята.

Той затаи дъх и я пусна.

Дрънчене, свирепо съскане някъде отзад, а после устремът на коня го отнесе благословено далеч.

Помъчи се да се изправи, мускулите на краката и корема му се напънаха жестоко, най-сетне успя да се хване за седлото и се издърпа.

Един набег, беше казал Леоман. После обръщаме, и в сърцето на бурята.

Беше го направил. Един набег. Стига.

Време беше да бяга.

Коураб Билан Тену’алас се наведе над гривата и смуши коня.

„Богове на пъкъла, колко е хубаво да си жив!“