Стивън Ериксън - Дом на вериги

Нещо друго привлече погледа й.

На север.

Тя бавно изправи рамене.

— Корд.

Сержантът се обърна.

— Какво… О, Беру да не дава дано!

Хоризонтът на запад бе започнал да се преобразява. Беше побелял и се издигаше.

— Бегом! — изрева Корд.

Една ръка я стисна за рамото. Шард се наведе от седлото.

— Яздиш с мен.

— Иброн!

— Чувам те — отвърна магът на рева на Корд. — Ще направя каквото мога с тези скапани коне, но не гарантирам…

— Действай!

Синн хвърли последен поглед към трупа на Файил. Беше знаела значи. Какво иде.

„Би трябвало да подскачам от радост.“ Окървавеният нож падна от ръцете й.

Тя се метна на коня зад Шард и животното вирна глава.

— Кралицата да ни вземе дано! — изсъска Шард, — Иброн е напълнил тези зверове с огън.

„Ще ни потрябва.“

И звукът ги догони. Рев, който щеше да заглуши и самия Вихър в най-свирепата му ярост.

Рараку се беше надигнала.

За да надвие разбития лабиринт.

Уикските магове бяха разбрали какво идва. Бягството беше невъзможно, но кораловите острови стърчаха високо — по-високи от всичко наоколо — и точно на един от тях се бяха събрали войските.

За да изчакат онова, което може би щеше да ги унищожи.

Небето на север се бе превърнало в огромна стена от гъсти бели облаци. Студен напорист вятър тресеше палмите около оазиса.

После звукът стигна до тях.

Несекващ, усилващ се рев. Вода, изливаща се с грохот отгоре, разпенена и връхлитаща през необятната пустиня.

Свещената пустиня, изглежда, таеше в недрата си не само кости и спомени. Не само призраци и мъртви градове. Лостара Юил стоеше до адюнктата, без да обръща внимание на гневните погледи, които Тене Баралта продължаваше да мята към нея. И се чудеше… дали Перла е там, на високото, над гроба на Ша’ик… дали там е достатъчно високо.

Чудеше се също така на всичко, което бе видяла последните месеци. Образи пареха душата й, тревожни и загадъчни, видения, които все още можеха да смразят кръвта й, ако ги допуснеше по-близо до себе си. Разпнати дракони. Убити богове. Лабиринти от огън и лабиринти от пепел.

Странно беше, че мисли за тези неща точно сега, когато кипналото море се бе появило сякаш от нищото и връхлиташе към тях, като поглъщаше всичко по пътя си.

Още по-странно беше, че мисли за Перла. Беше се държала твърдо с него, понякога — жестоко. Не защото я интересуваше, а защото й беше забавно. Не, твърде лесно обяснение. Интересуваше я, и още как.

„Каква глупост направих.“

Уморена въздишка. Лостара се намръщи, но не се обърна.

— Върна се.

— Нали ме помоли — измърмори Перла.

Е, за това й се дощя да го удари.

— Задачата… е изпълнена?

— Да. Заровена дълбоко и прочие. Ако Тене Баралта все още я иска, ще трябва да се гмурка.

Чак сега го погледна.

— Сериозно? Толкова дълбоко ли е морето вече? — „Тогава сме…“

— Не. Всъщност — високо и на сухо. Но иначе звучи по-… поетично.

— Наистина те мразя.

— Ще имаш достатъчно време да се насладиш на омразата си.

— Смяташ, че ще оцелеем?

— Да. Е, краката ни ще се понамокрят, но това са били острови и тогава. Морето ще наводни оазиса. Ще стигне до високия път западно оттук — защото тогава е бил крайбрежен път. И ще намокри и укрепленията, сигурно ще стигне и до тях.

— Всичко това — добре. Но какво ще правим на тези острови, сред едно затворено море?

Перла само сви рамене, сякаш за да я ядоса още повече.

— Е, какво. Правим салове и ги свързваме на понтон право към западния път. Морето там бездруго ще е плитко, дори и да не се държи както трябва — но имам пълно доверие в адюнктата.

Водата се стовари върху отсрещната стена на оазиса с тътен. Палмите се олюляха и започнаха да падат.

— Е, вече знаем какво е превърнало онази гора в камък — каза високо Перла през грохота на прииждащата вода.

Която вече течеше през руините, запълваше окопите на Убийците на кучета и се изливаше в падината.

И Лостара разбра, че Перла е прав. Яростта на водата вече бе свършила и падината я поглъщаше с неутолима жажда.

Лостара се озърна към адюнктата.

Невъзмутима, загледана в надигащите се вълни, с ръка на дръжката на меча.

„О, защо този поглед така къса сърцето ми?“

Пясъците се утаяваха над конските трупове. Трите отделения чакаха другите от легиона. Ботъл се беше качил на издигнатия път, за да види откъде идва ревът, и се върна, смазан от новината.

Море.

Проклето море.

И песента му беше в душата на Фидлър. Странно топла и почти утешителна.