Стивън Ериксън - Дом на вериги

А после до един се обърнаха да видят конника-исполин и гигантския му кон, чиито копита изтътнаха по пътя на запад. Влачеше нещо, от което изригваха облаци прах.

Образът остана в ума на Фидлър дълго след като облаците се отвяха.

Можеше да е призрак.

Но знаеше, че не е.

Можеше да е най-опасният им враг.

Но и това да беше — все едно. Не беше важно. Не и сега.

Малко след това последва смаяният вик на Смайлс и Фидлър се обърна, и видя двамата, прекрачващи прага на разтворилия се лабиринт.

И усети, че се ухили.

Все по-трудно се намираха стари приятели.

Не, не приятели. Бяха негови братя.

Смъртни души на Рараку. Рараку, която ги беше обвързала. Обвързала ги беше всички и това беше ясно. Дори отвъд смъртта.

Беше му все едно как ще изглежда в очите на другите, какво ще си помислят, като видят как тримата се прегръщат.

Конете се изкатериха по склона, ездачите дръпнаха юздите и всички зяпнаха надолу в кипналото, разпенено жълто море. Миг след това един четириок демон издраска до билото и спря до тях.

Богът на лятото бе дал криле на конете им — другояче Хеборик не можеше да си го обясни, толкова бързо бяха покрили многото левги от предната нощ. И бяха свежи и досега. Свежи като Сивожаб.

Виж, за себе си не можеше да каже това.

— Какво стана? — удиви се Сцилара.

Хеборик само поклати уморено глава.

— По-важното е къде отиваме сега? — каза Фелисин. — Не мисля, че ще мога да седя още дълго на това седло…

— Знам, момичето ми. Трябва да си намерим някъде място за бивак…

Рев на муле ги накара да се обърнат.

Към тях яздеше хилав чернокож старец, седнал кръстато на гърба на животното.

— Добре дошли! — писна той. Писък, защото още докато го казваше, се прекатури от мулето и тупна на каменистата пътека. — Помогнете ми, тъпаци!

Хеборик погледна двете жени, но Сивожаб се задвижи пръв.

— Ядене!

Старецът писна отново.

— Махни се от мен! Имам новини за вас! За всички! Мъртъв ли е Л’орик? Не! Моите сенки всичко видяха! Вие сте ми гости! Я ми издърпай краката! Ти, моме. Не ти, другото моме! И двете момета! Красиви жени, и ръцете им по краката ми, по бедрата! Нямам търпение! Виждат ли алчната похот в очичките ми? Не, разбира се, аз съм само едно безпомощно сбръчкано същество, потенциално деденце, покровителстваща фигура…

Кътър стоеше в най-външната стая на кулата, загледан през единствения прозорец. Бок’арала щапукаха зад гърба му, спираха се от време на време и надаваха скръбни звуци.

Беше се събудил сам.

И беше разбрал моментално, че си е отишла. И че не е оставила диря, по която да я последва.

Искарал Пъст беше направил с магия някакво муле и беше заминал нанякъде малко по-рано. От Могора, за щастие, нямаше и следа.

Съвсем сам, почти целия ден.

До този миг.

— Чакат те безброй пътища.

Кътър въздъхна.

— Здравей, Котильон. Тъкмо се чудех дали ще се появиш… отново.

— Отново?

— Ти говори с Апсалар. Тук в тази стая. Помогна й да реши.

— Тя ти е казала?

Той поклати глава.

— Не съвсем.

— Решението си беше нейно, Кътър. Само нейно.

— Все едно. Забрави. Но все пак е странно. Виждаш безброй пътища. Докато аз… не виждам нито един, по който си заслужава да тръгна.

— Значи търсиш нещо, което да си заслужава?

Кътър бавно притвори очи и въздъхна.

— Какво искаш да направя за тебе?

— Имаше един мъж, чиято задача бе да опази живота на едно младо момиче. Той направи всичко, което можа — с такава доблест, че в тъжната си смърт привлече вниманието на самия Гугла. О, господарят на Смъртта ще надникне в една смъртна душа, при подходящи обстоятелства. При, ъъъ, подходящия импулс. Та този мъж вече го знаят като Рицаря на Смърт…

— Не искам да бъда Рицар на нищо и за никого, Котильон…

— Бъркаш, момче. Остави ме да си довърша разказа. Този мъж направи всичко, което можа, но не успя. И сега момичето е мъртво. Казваше се Фелисин. От дома Паран.

Кътър извърна глава и изгледа скритото в сянка лице на бога.

— Капитан Паран? Неговата…

— Неговата сестра. Погледни към онази пътека, тук, от прозореца, момче. Скоро Искарал Пъст ще се върне. С гости. Сред тях е и едно момиче, Фелисин…

— Но ти каза, че…

— Преди сестрата на Паран да… умре, тя осинови едно сираче. Намерениче, с което се бяха погаврили жестоко. Искала е, струва ми се — така и няма да го разберем със сигурност — да постигне нещо… нещо, което тя самата не е имала шанс, нито възможност да постигне. Затова даде на детето своето име.