Стивън Ериксън - Дом на вериги

— Сбогом, приятелю.

— И на теб, Леоман от Флейлс.

— Ако Л’орик се върне, откъдето замина, кажи му… — Той сви рамене. — Погрижи се за него, ако му трябва помощ.

— Добре. Но не мисля, че ще го видим повече.

Леоман кимна и каза на Коураб:

— Предай на вождовете да се разпръснат с племената си. Извън Рараку, и колкото може по-скоро…

— Извън Святата пустиня ли, Леоман? — попита Коураб.

— Не чу ли? Все едно. Да. Ще ме намериш на западния път — древния, дето върви право на запад.

Коураб отдаде чест, завъртя коня си и препусна.

— Ти също, Тоблакай. Извън Рараку…

— Да — отвърна Карса. — След като приключа тук, Леоман. Хайде, тръгвай — при адюнктата слизат офицери. Ще продължат с атака…

— Значи са глупци — изръмжа Леоман и препусна.

Карса закрачи към коня си. Беше уморен. Раните го боляха. Но някои неща все още бяха недовършени и той трябваше да се погрижи за това.

Теблорът се метна на гърба на Хавок.

Лостара слизаше по склона, напуканата земя пращеше под краката й. До нея крачеше Перла, задъхан под тежестта на вързания Корболо Дом.

Тавори продължаваше да стои сама долу в ниското, на няколко крачки от тялото на Ша’ик. Погледът на адюнктата бе прикован в окопите на Убийците на кучета и в едно самотно дрипаво знаме, издигнато на върха на централната рампа.

Знаме, което нямаше място там. Нямаше право изобщо да съществува.

Знамето на Колтейн. С крилете на клана на Враната.

Лостара се зачуди кой го е вдигнал, откъде се е появило, но реши, че е по-добре да не знае. Едно обаче не можеше да се отрече. „Всички те са мъртви. Убийците на кучета. Всички. И на адюнктата не се наложи ръката си да вдигне дори, за да го постигне.“

Усети собствения си страх и се намръщи. Все се дърпаше, бягаше от мислите, пълни с толкова горчива ирония, че не бяха за мислене. Пътят им до падината беше кошмарен, Куралд Емурлан се беше разбеснял из целия оазис, сенки се сражаваха с призраци, а и онова несекващо издигане и спадане на песента, вече толкова силна, че я усещаше и тя, макар да не я чуваше. Песен, която се извисяваше в кресчендо.

Но в краката на… на всичко. Прост и брутален факт.

Бяха закъснели.

Бяха стигнали само за да видят как Тавори изби оръжието на Ша’ик от ръцете й, а после заби меча си в нея… „Назови го, Лостара Юил, проклета страхливке. Назови го! В сестра си. Прониза сестра си. Свърши се, стана пред очите ни.“

Не искаше да погледне Перла. Нищо не можеше да му каже. И той мълчеше.

„Двамата с този мъж сме обвързани. Не съм го искала и не го искам. Никога няма да се измъкна от това. О, кралице, прости ми…“

Вече бе толкова близо, че можеше да види лицето на Тавори под шлема, суровото й, почти сърдито изражение.

Към тях слизаха офицери, бавно.

Щеше да има време да поговорят насаме.

Двамата с Перла спряха на шест крачки от адюнктата.

Нокътят хвърли Корболо Дом на земята между тях и каза:

— Няма да се събуди скоро.

— Какво търсите двамата тук? — попита адюнктата. — Изгубихте ли следата?

Перла не погледна Лостара. Само поклати глава и помълча за миг, преди да отвърне:

— Намерихме я, адюнкта. Моите съболезнования… Фелисин е мъртва.

— Сигурни ли сте?

— Да, адюнкта. — Поколеба се и добави: — Едно мога да ви кажа със сигурност, Тавори. Тя умря бързо.

Сърцето на Лостара бе готово да се пръсне от тихите думи на Перла. Тя стисна зъби, погледна адюнктата в очите и бавно кимна.

Тавори наведе глава.

— Е, в това има милост, предполагам.

А после прибра меча в ножницата, обърна се и закрачи към идващите офицери.

Лостара промълви — толкова тихо, че само Перла можа да я чуе:

— Да, има, предполагам…

Перла изведнъж се обърна.

— Тене Баралта идва. Задръж го, момиче. — Пристъпи до тялото на Ша’ик. — Лабиринтите са достатъчно чисти… надявам се. — Наведе се, вдигна я нежно и отново се обърна към Лостара — Да, по-тежко бреме е, отколкото сигурно си мислиш.

— Не, Перла. Не мисля за това. Къде?

Усмивката му прониза сърцето й.

— На един хълм… знаеш го.

Лостара кимна.

— Добре. А след това?

— Убеди ги да напуснат Рараку, момиче. Колкото може по-бързо. Щом приключа…

И не довърши.

— Ела и ме намери, Перла — изръмжа тя. — Иначе аз ще дойда да те потърся.

В уморените му очи пробяга живец.

— Ще дойда. Обещавам.

Видя как погледът му се плъзна над рамото й и се обърна. Тавори все още беше на двайсетина крачки от ездачите. Всички освен Баралта бяха спрели.

— Какво има, Перла?