Стивън Ериксън - Дом на вериги

Мигът отмина.

Залитна и едва успя да се изправи. Примига зад желязната решетка срещу сгорещения душен въздух. Изведнъж бронята й се стори неизмеримо тежка. Обзе я паника — слънцето жива щеше да я опече под металните плочи.

Ша’ик се спря. Опита се да се овладее.

„Сама съм. Богове на пъкъла… нея я няма.“

Стоеше съвсем сама сред падината. От отсрещния хребет се спускаше жена. Висока, крачеше, без да бърза, с болезнено позната походка.

По хребета зад Тавори и по всички назъбени острови древен корал се бяха струпали войници.

Армията на Апокалипсиса също гледаше — Ша’ик го знаеше, въпреки че не се обърна.

„Няма я. Аз съм… изоставена.“

„Бях Ша’ик. Допреди малко. Вече отново съм Фелисин. И срещу мен крачи онази, която ме предаде. Сестра ми.“

Спомни си как беше гледала Тавори и Гъноуз да се сражават с дървени мечове. Как бяха тръгнали по този път на смъртоносна фамилиарност с оръжието, на безразсъдната лекота, с която се борави с него. Ако светът след това си беше останал непроменен — ако си беше останал на място, както само децата вярват, че ще остане — и нейният ред щеше да е дошъл. Трясъкът на дървото, смехът на Гъноуз и добросърдечните му указания — радост излъчваше брат й, с начина, по който показваше на ученичката си удоволствието от играта. Но тя така и не получи тази възможност.

Никаква възможност не беше получила за нищо, което да се върне сега у нея, с топли и утешителни спомени.

А Тавори бе разкъсала семейството им. И бе оставила за Фелисин ужаса на робството и мините.

„Но кръвта е веригата, която никога не се къса.“

Тавори беше вече на двайсетина разтега от нея. Изваждаше меча отатарал.

„И макар да напускаме родния си дом, той завинаги остава в нас.“

Тежестта на оръжието повлече болезнено китката й. Не помнеше кога го е извадила.

Тавори се приближаваше, без да забърза и без да забави.

„Без да те настигам. Без да изоставам. Все едни и същи години ни делят. Веригата не се изпъва никога. Нито се отпуска. Дължината й е предопределена. Но тежестта й, о, колко различна е тя във всеки миг!“

Беше гъвкава, с леки стъпки, болезнено сдържана. Беше съвършена за този миг.

„Ала за мен кръвта тежи. Как тежи.“

И Фелисин се опита да я надмогне, тази внезапна и смазваща тежест. Помъчи се да вдигне ръце, без да мисли как ще се приеме този жест.

„Всичко е наред, Тавори…“

Оглушителен звън. Откатът прониза дясната й ръка до рамото и тежестта на меча изведнъж напусна ръката й.

После нещо я прониза в гърдите, разцъфна като вледеняващ пламък, разкъса плът и кости… и Ша’ик усети как нещо я дръпна отзад, все едно че беше сграбчило ризницата, за да я откъсне… но разбра, че е само металният връх. Върхът на меча на Тавори, опрял се отвътре в бронята, предпазваща гърба й.

Фелисин погледна надолу и видя пронизалото я ръждивочервено острие.

Краката й се огънаха и мечът се олюля под тежестта й.

Ала не излезе от нея.

Тялото й се задържа на него, тя се заотдръпва бавно, на тласъци, и най-сетне падна по гръб на земята.

Взря се в сестра си през цепките на забралото — сестра й стоеше зад плетеницата от черни огънати железни нишки и плетеницата на миглите й.

Тавори пристъпи още крачка напред. Натисна с ботуш гърдите й — тежест, която й се стори вечна — и изтръгна меча.

„Кръв.“

„Разбира се. Така човек къса нескъсваемата верига.“

„Като умира.“

„Исках само да разбера защо го направи, Тавори. И защо не ме обичаше, след като аз те обичах. Само това… исках да разбера.“

Ботушът се вдигна от гърдите й. Но тя продължаваше да усеща тежестта му.

Тежко. Толкова тежко…

„О, мамо, виж ни двете сега.“

Ръката на Карса Орлонг хвана Леоман, преди да е паднал.

— Чуй ме, приятелю. Тя е мъртва. Вдигай си племената и се махайте оттук.

Леоман прокара длан по очите си. После се изправи.

— Мъртва, да. Съжалявам, Тоблакай. Не беше това. Тя… — Лицето му се сгърчи. — Тя не знаеше да се бие!

— Не знаеше. Вярно. И сега е мъртва, а с нея — и богинята на Вихъра. Свърши се, приятелю. Загубихме.

— Повече, отколкото разбираш — проплака Леоман.

Долу в падината адюнктата стоеше над тялото на Ша’ик и го гледаше. От двете армии, струпани по ридовете — пълна тишина. Карса се намръщи.

— Малазанците не ликуват.

— Да — изръмжа Леоман и се обърна към чакащия с конете Коураб. — Сигурно я мразят тая кучка. Тръгваме за Ю’Гатан, Тоблакай…

— Аз не — отвърна Карса.

Приятелят му кимна, без да се обръща, и се метна на коня си. Взе юздите от Коураб и погледна през рамо към тоблакая.