Стивън Ериксън - Дом на вериги

Зад коня на Тоблакай на вериги се влачеха две… Л’орик се опули.

„Той е убил Дераготите. Взел им е главите.“

— Л’орик! — извика дрезгаво Леоман, щом дръпна юздите до него. — Тя горе ли е?

— Не знам, Леоман.

Тримата слязоха от конете и Л’орик видя, че тоблакаят накуцва. „Челюстите на хрътка са направили това.“ Видя и каменния меч на гърба на гиганта. „А, наистина е той значи. Мисля, че Сакатият бог е направил ужасна грешка…“

„Богове, той е убил Дераготите!“

— Къде се крие Фебрил? — попита Леоман, щом четиримата започнаха да се изкачват.

— Мъртъв е — отговори Карса. — Забравих да ти кажа някои неща. Аз го убих. И Бидитал убих. Щях да убия и Призрачни ръце и Корболо Дом, но не можах да ги намеря.

Л’орик избърса челото си и погледна дланта си — беше мокра от пот. А все още беше толкова студено, че виждаше дъха си.

Тоблакаят продължи невъзмутимо:

— А когато влязох в шатрата на Корболо, намерих Камъст Релой. Беше убит. И Хенарас също.

Л’орик тръсна глава и се обърна към Леоман:

— Получи ли последната заповед на Ша’ик? Не трябваше ли да си с Убийците на кучета?

— Може би — изсумтя воинът. — Точно оттам идваме.

— Всички те са мъртви — каза Тоблакай. — Изклаха ги през нощта. Много работа имаха призраците на Рараку — но не посмяха да ми се опълчат. — Изсмя се горчиво. — Призрачни ръце може да ти каже че и аз си имам призраци.

Лорик се олюля и се хвана за ръката на Леоман.

— Избити? Всички?!

— Да. Изненадан съм, че не го знаеш. Пустинните воини все още са с нас. Все още можем да спечелим, само че не тук и не сега. Тъй че трябва да убедим Ша’ик да се махне…

— Невъзможно е — прекъсна го Л’орик. — Богинята идва. Вече почти е тук. Твърде късно е за това, Леоман. Още малко и ще е твърде късно за всичко…

Изкачиха се на билото.

А там стоеше Ша’ик.

С шлем и броня, с гръб към тях, загледана на юг.

Искаше му се да изкрещи. Защото видя това, което спътниците му не можеха да видят. „Закъснях. О, богове на пъкъла…“ Скочи напред, порталът на лабиринта лумна около него… и той изчезна.

Богинята не беше изгубила спомените си. Гневът й бе изваял образите им до най-малката подробност, толкова плътни и истински, колкото бяха изваяните дървета в каменната гора. Можеше да ги гали, да ги обайва с омразата си като с любовна песен, да ги докосва бавно с обещание за гибел, макар че онзи, който бе прегрешил към нея, или беше мъртъв, или не беше важно къде е.

Важна беше само омразата. Нейната ярост и слабост. О, други в племето бяха играли предостатъчно тези игри. Тела се шмугваха през кожите от колиба на колиба, щом се подредяха звездите в шарките на лятото, а и самата тя неведнъж беше разтваряла краката си за мъжа на друга жена или за похотта на някой непохватен младок.

Но сърцето й беше отдадено на единствения мъж, с когото живееше. Законът беше свят.

О, колко чувствен беше той. Дланите му вървяха по стъпките на очите му, за да изваят запретените видения за онази, другата жена там, в най-скришните места. С тези длани беше обгърнал собственото си сърце, за да го отдаде на друга — без да помисли за онази, която доскоро го беше държала за себе си.

Друга, която дори не можа да му отдаде своето в замяна — тя самата се беше погрижила за това, със зли думи и обвинения. Достатъчно зли, за да подтикне другите да я прогонят завинаги.

Но не и преди кучката да избие всички свои близки — освен един.

Глупав мъж. Да отдаде любовта си на тази жена.

Гневът й не беше замрял с Ритуала, не беше умрял и когато самата тя — сломена — бе откъсната от Клетвата и оставена в място на вечна тъмнина. И всеки любопитен дух, който бе чул риданието й, който се бе приближил в съчувствие — е, те бяха засищали глада й и тя беше отнемала силата им. Пласт подир пласт. Защото и те бяха глупави като него, своенравни и склонни да пропилеят силата си за безсмислени неща. Но тя имаше цел.

По повърхността на света се рояха деца. И коя беше майка им? Не друга, а същата оная кучка, която бяха прокудили.

А баща им?

О, да, тя отиде при него. В последната нощ. Направи го. Вонеше на нея, когато го извлякоха на светло на заранта. Вонеше на нея. Истината бе там, в очите му.

Поглед, който тя нямаше — не можеше — да забрави никога.

Мъстта беше звяр, изопнал веригите си. Мъстта беше всичко, за което жадуваше.

Мъстта скоро щеше да се отприщи.

И дори Рараку не можеше да я спре. Децата щяха да измрат.

„Децата ще измрат. Ще прочистя света от котилото им, ще премахна до крак гордата паплач, родена от онази единствена жена. Разбира се, че не можеше да бъде включена в Ритуала. Нов свят беше покълнал в нея.“