Стивън Ериксън - Дом на вериги

Конят успя някак да се задържи прав и продължи напред тежко задъхан. Хрътката заора с нокти в камъните и се помъчи да се надигне.

Карса изръмжа, скочи напред и заби острието на меча в гърлото й.

Кръвта плисна, хрътката се олюля, тръсна глава и забълва червена пяна по камъните.

Единият от ездачите притича. Увенчаният с шип топуз в края на млатилото изсъска във въздуха и се стовари с тътен върху главата на звяра. Последва втори удар отгоре и дебелият череп изпращя.

Карса пристъпи напред, замахна с две ръце и най-сетне треперещите крака се огънаха под туловището на звяра.

Рамо до рамо, Леоман и Карса пристъпиха, за да го довършат. След още десетина удара чудовището издъхна.

Коураб Билан Тену’алас залитна към тях, държеше счупения си меч.

Карса изтри кръвта от своя, изгледа с гняв Леоман и изръмжа:

— Не ми беше нужна помощта ти.

— Но твоята беше нужна на мен — ухили се Леоман.

Перла се измъкна от изкопа и се изправи над проснатите трупове. След доста елегантното убийство на Хенарас нещата се бяха затъркаляли стръмно надолу — „По-стръмно от изкопа зад мен.“ Безброй стражи, после — призрачната армия, чиито оръжия съвсем не бяха илюзорни. Главата още го болеше от „целувката“ на Лостара — „Проклета жена, тъкмо когато бях решил, че съм я разбрал…“

Бяха го секли и кълцали през целия проклет лагер и сега залиташе полузаслепен към руините.

Тъмнината се разкъсваше. Куралд Емурлан се разтваряше като цвят на смъртта, с оазиса в тъмното му сърце. Под този магически напор можеше само да тича презглава по пътеката.

Докато Лостара стоеше настрана, все още можеха да спасят нещо от всичко това.

Стигна до ръба, спря и надникна в рова, където я беше оставил. Никакво движение. Или се беше спотаила долу, или беше излязла. Върна се на пътя и запристъпва напред.

„Мразя такива нощи. Нищо не става по план…“

Нещо го удари силно в слепоочието. Зашеметен, той падна и опря лицето си в камъните.

Над главата му избоботи глас:

— Това беше за град Малаз. И още ми дължиш.

— След Хенарас? — изломоти Перла и думите му издухаха облачета прах. — Би трябвало ти да ми дължиш.

— За нея? Не си струва да се брои.

Нещо изтупа тежко на земята до Перла. Изтупа и изпъшка.

— Добре — въздъхна Нокътят. „Хайде, пак прах. Миниатюрен Вихър ще правим.“ — Добре, дължа ти.

— Радвам се, че се разбрахме. Хайде, вдигни малко шум. Твоята ще трябва да те потърси… рано или късно.

Перла се вслуша в отдалечаващите се стъпки.

„Чародеецът май не е в настроение за разговор.“

„С мен де.“

„Ужасно съм унизен.“

Вързаният до него изпъшка отново.

Перла неволно се усмихна.

На изток небето избледня.

И тази нощ свърши.

Богинята на Вихъра беше доскоро яростна буря от пясък и вятър. Стена, обкръжаваща младата жена, някогашната Фелисин от дома Паран, която бе станала Ша’ик, Избраната и върховен повелител на Армията на Апокалипсиса.

Фелисин беше майчиното й име. След това го беше направила име на осиновената си дъщеря. Ала самата тя го беше изгубила. Понякога обаче, в най-дълбоките часове на нощта, в недрата на вътрешната й, непроницаема тишина, тя зърваше за миг онова момиче. Виждаше се такава, каквато се беше виждала някога — зацапаното отражение в лъскаво огледало. С кръгли червени бузки, широка усмивка и лъчезарни очи. Дете, с брат, който я обожаваше, който я подрусваше на коляното си, все едно че е подскачащо конче, и писъците й на страх и възторг изпълваха стаята.

Майка й беше надарена с дара на ясновидството. Това беше добре известно. Уважавана истина. И най-малката дъщеря на тази майка си беше мечтала, че един ден ще открие този талант у себе си.

Ала този дар я споходи само с богинята, с това злостно, ужасяващо същество, чиято душа беше по-съсухрена и от душата на пустинята. И виденията, обсебили Ша’ик, бяха смътни и плашещи. Беше разбрала, че не са породени от ясновидската дарба. Бяха рожби на страха.

На страха на една богиня.

А сега Стената на Вихъра се беше затворила, беше се отдръпнала от външния свят, за да закипи под потъмнялата от слънцето кожа на Ша’ик, по жилите й, да безумства и да пищи оглушително в ума й.

О, имаше сила в това. Сила, вгорчена от старост, жлъчна от злост. И това, което я подхранваше, носеше горчивия вкус на измяната. Късаща сърцето, много лична измяна. Нещо, което трябваше да се е изцерило, да се е притъпило под дебелата здрава тъкан на зарасналия белег. Злостната наслада беше държала раната отворена, подхранвала беше гнойната й жар, докато не остана само омразата. Омраза към… някого, омраза толкова древна, че вече нямаше лице.