Стивън Ериксън - Дом на вериги

— Какво? Не. Защо?

— Защото чуваш точно това. Ако беше песен, създадена за тия древни духове, дето ги виждаме, нямаше да я чуваме. Всъщност нямаше да чуваме нищо май. И щяхме да сме накълцани на кайма. Калам, песента на Танно е за Подпалвачите на мостове.

„Какво?“

— Чудиш се за причината и следствието, нали? Един Сънебродник на Танно е откраднал нашата история и я е превърнал в песен — но за да има тази песен ефект, трябваше Подпалвачите на мостове да умрат. Като рота. И тя е мъртва. Освен теб и мен…

— И Фидлър. Чакай! Фид спомена за някакъв Сънебродник в Ерлитан.

— Трябвало е да има пряк контакт. Стискане на ръце, прегръдка или целувка…

— Онова копеле сапьорът — нещо много мълчалив беше. Целувка, викаш? Напомни ми да му дам аз една целувка, като го видя другия път, така ще го цуна, че няма да го забрави…

— Който и да е бил, и както и да е станало, Подпалвачите на мостове вече са се възнесли.

— Възнесли? И какво, в името на Кралицата, означава пък това?

— Проклет да съм, ако знам, Калам. Не съм чувал за такова нещо досега. Цяла рота — такъв прецедент няма и не е имало никога.

— Освен Т’лан Имасс може би.

Чародеят го изгледа, присвил очи.

— Интересна мисъл. — После въздъхна. — Тъй или иначе, духовете на Рараку се надигнаха на тая песен. Надигнаха се… за бой. Но има и още нещо — готов съм да се закълна, че видях уикско знаме близо до окопите на Убийците на кучета, докато се измъквахме оттам.

— Ами, може Тавори да се е възползвала от всичко това…

— Тавори не знае нищо за това, което става тук, Калам. Тя носи отатаралски меч в края на краищата. Е, маговете, дето води със себе си, може и да долавят нещо, но тъмнината над оазиса скрива всичко.

Калам изсумтя.

— Някоя друга добра новина да ми кажеш, Бързак?

— Тъмнината е магия. Помниш ли, когато Аномандър Рейк се появи някъде и разтвори лабиринта си? Онази тежест, тресящата се земя, неимоверният натиск?

— Само не ми казвай, че и Синът на Тъмата идва…

— Надявам се, че не. В смисъл, не допускам. Той е зает — ще ти обясня по-късно. Не, мисля, че това е, ъъъ, по-първично.

— Онзи вой — изръмжа Калам. — Две хрътки са, Бързак. Лично им се набутах в краката. Като Хрътките на Сянка са, само че някак… по-лоши.

Чародеят го беше зяпнал.

— Престани, Бързак. Не ми харесва тоя поглед. Измъкнах се, защото хвърлих по тях шепа демони азалан. Не че спряха хрътките, но ми остана достатъчно време да се скатая.

Веждите на Бързия Бен бавно се повдигнаха.

— Шепа демони азалан? Калам, ти къде си бил напоследък?

— И аз имам да ти разправям едно-друго.

Магьосникът се надигна предпазливо и огледа от другата страна на порутения зид.

— Две Хрътки на Мрака, казваш. Дераготите значи. Интересно, кой е счупил техните вериги?

— Точно в твоя стил! — сопна се Калам. — Какво не знаеш, Бързак?

— Няколко неща — измърмори под нос чародеят. — Например какво търсят тези хрътки тук?

— Докато стоим по-настрана от тях, все ми е едно…

— Не ме разбра. — Бързия Бен кимна към площада зад зида, накъдето се беше вторачил. — Какво търсят те тук?

Калам простена.

Козината над странно изгърбените им могъщи рамене беше настръхнала. Стегнати, с дълги вратове, с широки плоски муцуни, с издути мускули около челюстите. Нашарени с белези черни козини и очи, в които пламтеше черен мрак.

Едри колкото степен кон, но много по-тежки, те пристъпваха с наведени глави по застлания с каменни плочи площад. В тях имаше нещо, напомнящо за хиена и за степна мечка в същото време. Коварство и алчност, съчетани с арогантност и жестокост.

Спряха, вдигнаха лъскавите си муцуни и задушиха.

Дошли бяха да унищожат. Да изтръгнат живота от всякоя плът, да се надсмеят над всякоя сила, да сринат всичко, което се изпречи на пътя им. Нов беше този свят за тях. Нов, ала някога беше стар. Бяха настъпили промени. Свят на огромно мълчание, в който гърлата на доскорошни ближни и врагове бяха зейнали в свирепа омраза.

Нищо не беше като някога и това ги правеше неспокойни.

Дошли бяха да унищожат.

Но сега се поколебаха.

Приковали бяха очи в онзи, който се бе появил, който стоеше сега пред тях, в другия край на площада.

„Колебание. Да.“

Карса Орлонг закрачи напред. Заговори им, с тих и тътнещ глас.

— Господарят Уругал имаше амбиции — рече им той. — Мечта за господство. Ала вече разбира и не иска да има нищо общо с вас. — Теблорът се усмихна. — Аз също.

Двете хрътки отстъпиха и се отдръпнаха встрани, да си отворят повече пространство.