Стивън Ериксън - Дом на вериги

От непроницаемо черното небе се спуснаха рояци пеперуди, запърхаха над труповете в окопите.

По рампата на запад засвяткаха морантски муниции и земята затътна от взривовете. Гамът видя сред блясъците им и тамошното клане — все едно че гледаше фреска: древни армии, вкопчени във вечната си битка.

Дошли бяха за Убийците на кучета. За онези, които бяха изклали невъоръжени малазанци, войници и граждани, упоритите и бягащите, отчаяните и безпомощните. Убийците на кучета, отдали душите си на измяната.

Битката продължаваше да кипи, но убийствено еднопосочна. Враговете не можеха да окажат никаква съпротива. Просто мряха в окопите или се опитваха да побегнат, но ги настигаха едва след няколко крачки. Пронизани от пики и копия. Отъпкани под тежките копита.

Гамът разбираше ужаса им. Виждаше със задоволство паническия страх по лицата им, докато сееше смърт редом с другарите си.

Вече чуваше песента на битката: издигаше се и пропадаше като вълни в каменист бряг, ала още не беше достигнала върха си — е, скоро щеше да дойде и той. „Скоро. Да, трябваше ни тази песен. Дълго я чакахме тази песен. Да почете делата ни. Нашата борба. Животът и смъртта ни. Трябваше ни този наш глас, за да могат духовете ни да тръгнат, все напред и напред.“

„Към битка.“

„Към война.“

„За да се вдигнат отново тези стени от изронени тухли и пясък. Да се опазят пресъхналите заливи и мъртвите градове, доскоро сияли с древните си сънища, мятали някога отражението на живота над топлото плитко море.“

„Дори и спомените трябва да се бранят.“

„Дори и спомените.“

Продължаваше да се бие рамо до рамо с мрачните воини около себе си — и започваше да ги обиква, тези силни и непоколебими мъже и жени, а когато най-сетне конникът с шлема на дракона дръпна юздите пред него, Гамът вдигна меча си за поздрав.

Ездачът отново се засмя. Вдигна облечената си в метал и оплискана с кръв ръка, забралото щракна — и се видя лицето на смугла жена, със смайващо сини очи, обкръжени от паяжината на пустинните бръчици.

— Още има! — извика Гамът, въпреки че и в неговите уши викът прозвуча някак далечен. — Има още врагове! Трябва да продължим!

Белите й зъби лъснаха и тя отново се засмя.

— Не и племената, приятелю! Те са ни Ближни. Тази битка приключи — утре призори други ще леят кръв. Ние тръгваме към брега, войнико — ще дойдеш ли с нас?

Долови в очите й нещо повече от любопитство.

— Да.

— Готов ли си да изоставиш приятелите си, Гамът Ул’Паран?

— За теб — да.

Усмивката й и смехът след нея пронизаха старческото му сърце.

Погледна за сетен път към другите две рампи. Всичко беше затихнало. Уикците на изток бяха продължили напред и над колоната им кръжеше самотна врана. Малазанците на запад се бяха оттеглили. И пеперудите ги нямаше. Час преди разсъмване в окопите на Убийците на кучета бяха останали само мъртъвците.

„Възмездие. Тя ще е доволна. Ще разбере и ще е доволна.“

„Както съм доволен аз.“

„Сбогом, адюнкта Тавори.“

Корик приседна бавно до него и погледна на северозапад, сякаш искаше да разбере какво е приковало вниманието му.

— Какво става? Какво гледаш, сержант?

Фидлър изтри очите си.

— Нищо… Нищо, което бих могъл да обясня.

— Утре заран май няма да видим бой, а?

Той извърна глава и погледна суровото лице на младия сети. Искаше му се да види нещо в него, макар и сам да не знаеше точно какво. След малко въздъхна и сви рамене.

— Славата на битката е само в гласа на барда, Корик, в словата на разказвача. Славата е за призраците и поетите. Това, което слушаш и за което мечтаеш, не е същото като живота, който живееш — замъглиш ли тази разлика, лошо те чака, момче.

— Ти си бил войник цял живот, сержант. Ако това не утолява някаква жажда у тебе, за какво си тук?

— Нямам отговор на това — призна Фидлър. — Може би бях призован.

— Оная песен, за която Ботъл каза, че чуваш ли?

— Да.

— Какво означава? Песента?

— Бързия Бен ще ти даде по-добър отговор, мисля. Но нещо отвътре непрекъснато ми шепне едно. Подпалвачите на мостове, момче, са се възнесли.

Корик направи мълчаливия жест „да пази зло“ и се поотдръпна.

— Или мъртвите поне. Останалите от нас… само се скатаваме. Тук, в света на смъртните.

— Значи очакваш скоро да умреш?

— Не бързам чак толкова — изсумтя Фидлър.

— Добре. Щото си ни харесваш, сержант.

Младежът стана и се отдалечи, а Фидлър отново се загледа към далечния оазис. „Благодаря за това, младок.“ Присви очи, но тъмнината си остана непроницаема. Нещо ставаше там. „Все едно, че… все едно, че се бият приятели. Почти дочувам шумове от битка. Почти.“