Стивън Ериксън - Дом на вериги

— Мри тогава! — изкрещя напанецът, скочи и изпъна ръце към гърлото на чародея.

Калам пристъпи, замахна и го удари по темето с тъпия ръб на ножа.

Напанецът се олюля.

Втори юмрук разби носа му и го просна на пода.

Бързия Бен го изгледа отгоре.

— Вържи го, Калам. Отвличането е свършило, всичко затихна отвън — ще потърся изхода.

Калам започна да връзва ръцете на изпадналия в несвяст Корболо Дом.

— Къде ще го отнесем?

— Помислил съм за това.

Убиецът го погледна.

— Бързак? Мостоваците? Уискиджак?

Тъмните корави очи омекнаха.

— Мъртви са. Освен Пикър и шепа други. Дълга история. Обещавам, ще ти я разкажа цялата… по-късно.

Калам изгледа Корболо Дом.

— Иска ми се да режа гърла.

— Не неговото. Не сега.

„Задръж си чувствата, Калам Мекхар. Всичко задръж. Бързака е прав. Всичко с времето си. С времето си…“

„О, Уискиджак…“

Време имаше за… всичко. В тази нощ и в идващия ден. Бидитал имаше нужда от Ша’ик. И богинята на Вихъра. И може би, стига всичко да свършеше добре, щеше да успее да се спазари. „След като гневът на богинята се охлади, омекнал от сладостта на победата — все още можем да постигнем това.“

„Но вече знам какво е направил Фебрил. Знам какво готвят Корболо Дом и Камъст Релой за утрото.“

Можеха да ги спрат. Ножовете можеше да се обърнат.

Закуцука колкото може по-бързо към палата на Ша’ик. Наоколо му пробягваха призраци, но сенките го пазеха. Чуваше писъци в далечината, взривове и магия — идеха от лагера на Убийците на кучета. „Нокътят все пак е проникнал там. И добро, и… тревожно. Е, поне ще отвори работа на Камъст.“

Опасността от развилнелите се убийци все пак съществуваше, разбира се, макар да ставаше все по-малка, колкото повече се приближаваше до палата на Ша’ик.

Все пак улиците бяха обезпокоително пусти.

Най-сетне палатът изникна пред очите му и той с облекчение видя светлите петна от горящите около него факли.

„Парирам хода на напанеца — пробуждам богинята за заплахата, която я дебне. После спипвам оня бок’арал Фебрил и му съдирам гърчавата кожа. Дори богинята — да, дори богинята ще трябва да ме признае. Силата ми. Щом новите ми паленца застанат от двете ми страни…“

Една ръка се стрелна от тъмното и го стисна за врата. Надигна го във въздуха — той зарита, — после го хвърли на земята. Заслепен. Задавен.

Слугите-сенки връхлетяха от всички страни да го защитят.

Ръмжене, после нещо грамадно изсъска и помете във въздуха… и духовете изчезнаха.

Опуленият Бидитал позна кой се е надвесил над него.

„Тоблакай…“

— Трябваше да я оставиш на мира — каза кротко Карса Орлонг, без никаква страст в гласа. Зад и около великана се трупаха призраци. Оковани души.

„И двамата сме слуги на един и същи бог! Глупак! Остави ме да говоря! Искам да спася Ша’ик!“

— Но ти не я остави. Знам откъде идат болните ти страсти, Бидитал. Знам къде се крие насладата ти — насладата, която отнемаш на други. Това ти се пада.

Карса Орлонг бавно остави на земята каменния меч и бръкна между краката на Бидитал.

Ръката му стисна всичко, което намери там.

И дръпна.

Късане на жили и плът, швирнала кръв и пикня… Ръката се вдигна с кървавата си плячка.

Болката беше непоносима. Болката раздираше душата му. Поглъщаше го.

Причерня му. Остана само безстрастното, грубо лице на тоблакая — Карса гледаше спокойно смъртта на Бидитал.

„Смърт? Да. Ти си глупак, Тоблакай…“

Ръката около врата му се отпусна, отдръпна се.

Бидитал вдиша болезнено и понечи да изкрещи…

Нещо меко и кърваво се натика в устата му.

— За теб, Бидитал. За всяко безименно момиче, което си унищожил. На. Задави се в собствената си наслада.

И той се задави. Докато не зейна Портата на Гуглата…

А там, сбрани от Бога на смъртта, чакаха демони като самия Бидитал, и обкръжиха с ликуване новата си жертва.

Цял живот — извратена и злостна наслада. В отговор — цяла вечност агония.

Балансът. Дори Гуглата разбираше колко е нужен.

Лостара Юил се надигна от укритието си и примижа в усилие да прониже с очите си мрака. Зад нея огряната от звездната светлина пустиня блестеше призрачно. Но напред тъмнината беше загърнала оазиса и разрушения град. Преди малко Лостара беше чула далечен тътен и смътни викове, но тишината отново се бе възцарила.

Въздухът беше станал хапливо студен. Лостара се намръщи, опипа оръжията си и понечи да тръгне.

— Не мърдай — измърмори глас вдясно от нея.

Тя извърна рязко глава и се намръщи още повече.