Стивън Ериксън - Дом на вериги

— Ако си дошъл да гледаш, Котильон, няма нищо за гледане. Събудих Перла и той даже не изруга, въпреки главоболието си. Тука е някъде…

— Да, тук е, момиче. Но вече се връща… защото усеща какво иде.

— Какво толкова иде? Толкова ли е страшно, че да се свиваш тук до мен?

Загърнатият в сянка бог сякаш сви рамене.

— Има моменти, в които е разумно да отстъпиш… и да изчакаш. Самата Свята пустиня усеща приближаването на древен враг и ако се наложи, ще се надигне срещу него. Още по-опасното е, че късът от Куралд Емурлан, който богинята Вихър иска да си присвои, вече се проявява. Богинята оформя портал — достатъчно могъщ, за да глътне целия този оазис. Така тя също се намесва в играта за безсмъртното сърце на Рараку. Иронията е в това, че самата тя е манипулирана от много по-умен бог, който иска да вземе този къс за себе си и да го назове своя Дом на Вериги. Вече разбираш, Танцуваща в Сянката Лостара. Най-добре е да си останеш точно където си сега. Защото тази нощ, тук, световете воюват.

— За мен и за Перла това е без значение — настоя тя и примижа в сумрака. — Ние сме тук за Фелисин…

— И я намерихте. Но тя е недостижима за теб. И за Перла. Засега…

— Значи трябва на всяка цена да изчакаме. Докато пътят се изчисти.

— Да. Търпение. Както посъветвах.

Сенките се завихриха, изсъскаха над пясъка и богът изчезна. Лостара изсумтя.

— Сбогом и на теб.

Загърна се в наметалото си и зачака.

Въоръжените с арбалети убийци се бяха промъквали зад него и Фебрил ги беше избивал един след друг още при появата им с гъмжило от най-болезнени заклинания. Магическата паяжина вече му казваше, че повече няма да има. Корболо Дом и Камъст Релой бяха заклещени в кошарата си. От призраци и още по-лошо — от агенти на Малазанската империя.

Широки кървави пътеки бяха прорязали паяжината му и не можеше да следи всичко, но нито една нишка вече не се изопваше около скривалището му… засега. А скоро оазисът зад него щеше да се превърне в кошмар, събудил се в още по-ужасна реалност, и самият Фебрил щеше да изчезне от умовете на своите врагове, изправени пред по-неизбежни заплахи.

Още само две камбани до утрото. Макар тъмнината зад него да беше погълнала оазиса, небето отгоре и на изток бе светло от звездния блясък. Всъщност всичко се подреждаше съвършено.

Звездната светлина се оказа достатъчна, за да види сянката, паднала над него.

— Никога не си ми харесвал много — избоботи един глас зад него.

Фебрил изпищя и понечи да побегне.

Но го вдигнаха без усилие от земята.

Гръбнакът му изпращя като сух клон в студения нощен въздух.

Карса Орлонг захвърли трупа на Фебрил, погледна гневно за миг звездите, напълни дробовете си с въздух и се помъчи да проясни ума си.

Хрипливият глас на Уругал крещеше в черепа му. Тъкмо този глас и тази воля стъпка по стъпка го бяха извлекли от оазиса.

Уругал, лъжливият бог на племето, бе поискал Карса Орлонг… да го няма.

Тикал го беше с все сила… по-далече от онова, което идеше, от онова, което щеше да се случи в оазиса.

Ала Карса не обичаше да го тикат.

Извади меча си, стисна го с две ръце, сниши върха малко над земята и се обърна към оазиса.

Хиляда призрачни вериги се изпънаха зад него и задърпаха.

Теблорът изръмжа и се наведе напред. „Аз съм господарят на тези вериги. Аз, Карса Орлонг, не се огъвам пред никого. Нито пред богове, нито пред душите на избитите от мен. Сега ще тръгна напред. И съпротивата или ще секне, или веригите ще се разкъсат.“

„А и коня си оставих вързан в каменната гора.“

Два воя раздраха нощта над оазиса, внезапни и силни като гръмотевици.

Карса Орлонг се усмихна. „А, дойдоха!“

Вдигна върха на меча малко по-нависоко и задърпа напред.

Не се наложи да къса веригите. Напрежението изведнъж спря и за първи път тази нощ нищо вече не го спираше.

Той се спусна надолу по склона и отново потъна в мрака.

Юмрук Гамът лежеше на нара и се мъчеше да вдиша. Главата му кънтеше, вълните от болка изригваха от петното малко над и зад дясното му око.

Никога не беше изпитвал такава болка. Извъртя се на една страна, нарът изскърца под него, стомахът му се надигна и бълвочът плисна от устата му на пода. Но от това непоносимата агония в черепа му не секна.

Очите му бяха отворени, но беше сляп.

И преди беше имал главоболия. Всеки ден след падането от коня. Но никога като сега.

Едва зарасналата рана от среза с ножа на дланта му се беше отворила отново при гърчовете му; зацапа лицето и челото му с капките лепкава кръв, щом посегна да издращи с нокти болката в главата.