Стивън Ериксън - Дом на вериги

Изведнъж два воя раздраха нощта.

Фидлър скочи.

— Дъх на Гуглата!

— Богове, какво беше това?! — извика Смайлс.

„Не. Не е възможно. Но…“

И мракът над оазиса се раздвижи.

Редицата конници спря пред тях сред вихрушки от прах, конете тъпчеха на място и мятаха глави, разтреперани от страх.

Леоман вдигна ръка да спре отряда си, после даде знак на Коураб да го последва.

Маток кимна за поздрав.

— Липсваше ни, Леоман…

— Шаманът ми изпадна в несвяст — прекъсна го Леоман. — Предпочете забравата пред ужаса. Какво става в оазиса, Маток?

— Рараку се пробуди. Вдигнали са се духове. Спомените на самата Свята пустиня.

— И кой е техният враг?

Маток поклати глава.

— Измяна след измяна, Леоман. Изтеглих воините си от оазиса и ги поставих между Ша’ик и малазанците. Всичко останало е потънало в хаос…

— Не ми отговори.

— Боя се, че битката вече е изгубена…

— Ша’ик?

— Книгата е с мен. Заклел съм се да я опазя.

Леоман се намръщи.

Коураб погледна на североизток. Оазисът беше потънал в свръхестествен мрак и този мрак сякаш кипеше от живот, пълен бе сякаш с живи същества, крилати сенки и призрачни демони. Стори му се, че вижда по земята пълчища от воини, и потръпна.

— Към Ю’Гатан ли? — попита Леоман.

Маток кимна.

— С моето племе за ескорт. Оставям близо девет хиляди пустинни воини на твое разположение. Командвай ги…

Но Леоман поклати глава.

— Тази битка да остане за Убийците на кучета, Маток. За мен не остана избор. Нямам време да променя тактиката ни. Позициите са установени — много изчака тя. Не ми отговори, Маток. Какво става с Ша’ик?

— Богинята още я държи — отвърна бойният главатар. — Дори убийците на Корболо Дом не могат да се доберат до нея.

— Напанецът трябва да е знаел какво може да се случи — измърмори Леоман. — И затова е замислил… нещо друго.

Маток поклати глава.

— Сърцето ми се скъса тази нощ, приятелю.

Леоман погледа мълчаливо стария воин и кимна.

— Ще се видим в Ю’Гатан, Маток.

— Отиваш при Ша’ик?

— Трябва.

— Кажи й…

— Да.

Маток кимна, без да трие сълзите, лъснали по набръчканото му лице. Изведнъж вдигна глава.

— Дрижна някога беше наш, Леоман. На племената на тази пустиня. Пророчествата на Книгата са съшити върху много по-стара кожа. Книгата всъщност не е нищо повече от история, разказ за преживени апокалиптични събития — не за бъдещи…

— Знам, приятелю. Пази добре Книгата и върви в мир.

Маток обърна коня си на запад, махна сърдито с ръка и конниците му поеха след него в сумрака.

Леоман дълго гледа след тях.

Два воя раздраха нощта.

Коураб видя как командирът му изведнъж оголи зъби и се взря в тъмното. „Също като двата звяра, които скоро ще срещнем. Духове на пъкъла, какво ли ни чака?“

— На оръжие! — изръмжа Леоман.

Ескадронът тръгна с грохот по черния път, по който Коураб бе преминал вече безброй пъти.

Колкото повече се приближаваха към оазиса, толкова по-приглушен ставаше тропотът на копитата, сякаш тъмнината поглъщаше всички звуци. Двата воя не се повториха и Коураб взе да се чуди дали не им се бяха причули. „Може пък да не е било от гърло на живо същество. Илюзия. Вик, който да накара всички да замръзнат…“

Авангардът навлезе в дефилето и изведнъж от ездачите и конете щръкнаха метални стрели. Крясъци, падащи войници, залитащи коне. Някъде назад по колоната закънтяха мечове и щитове.

„Убийците на кучета!“

Коураб успя някак да се измъкне с коня си на чисто. Някой затича към него отляво, той изкрещя и вдигна меча си.

— Аз съм, проклет да си!

— Леоман!

Конят на командира му беше рухнал под него. Леоман протегна ръка.

Коураб я сграбчи и го дръпна на задницата на коня.

„Бягай, Билан! Бягай!“

През ниския зид се спуснаха конници в черна броня, размахали тежки брадви.

Бързия Бен извика изненадано и залегна по очи.

Калам изруга и го последва — вързаният Корболо Дом се тръсна върху раменете му. Калам се присви до чародея, а копитата над тях засвяткаха и засипаха дъжд от пясък и хоросан.

След няколко мига тежката конница ги подмина.

Калам избута напанеца от гърба си, обърна се настрана и изгледа сърдито Бързия Бен.

— Кои бяха тия кучи синове, в името на Гуглата?

— Я дай да полежим още малко тук — измърмори магьосникът и избърса пясъка от очите си. — Рараку е отприщила духовете си…

— Тия ли пеят? Гласовете още кънтят в главата ми…

— И в моята, приятел. Я ми кажи, да си разговарял наскоро със Сънебродника на Танно?