Стивън Ериксън - Дом на вериги

Карса се усмихна. „Мястото ви не е тук.“

— Ще ме пуснете ли да мина? — продължи той. „А от чужди до гуша ми дойде.“ — Помните ли тоблакаите, зверове? Но те вече са опитомени. От цивилизация. От хомота на глупавия мир. Толкова са отслабнали, че не могат да се възправят срещу Т’лан Имасс, не могат да се възправят срещу Форкрул Ассаил и Джагът. А вече не могат да се опълчат и срещу натийските търговци на роби. Пробуждане беше нужно, приятели. Спомнете си Тоблакай, ако това ще ви утеши.

Закрачи право между двата звяра, все едно че бе приел поканата им да мине.

Хрътките нападнаха.

Знаеше, че ще го направят.

Карса се присви наляво, вдигна грамадния каменен меч над главата си и върхът се хлъзна във въздуха вляво — точно срещу връхлитащата от тази страна хрътка.

Удари я в гърдите.

Тежката гръдна кост изпращя, но не се счупи и назъбеният ръб на оръжието проряза кървава диря през ребрата.

Карса излетя след оръжието и се стовари върху звяра.

Челюстите изтрещяха зад врата на тоблакая, сблъсъкът разтърси и него, и хрътката.

И посечените от меча ребра се пръснаха.

Челюстите се впиха в десния крак на Карса под коляното.

И го вдигнаха от земята. След това го люшнаха настрана. Рязкото дръпване изтръгна меча от ръцете му.

Кътниците задраха в кокала, острите предни зъби разкъсаха мускула. Хрътката го пусна, но втората скочи и го захапа на същото място.

Първата залитна няколко крачки назад, повлякла предния си ляв крак — от него плисна кръв.

Карса изобщо не се опита да се отскубне от звяра, а се вкопчи в гърлото му и с дивашки рев надигна от земята чудовищното псе. Задните му крака заритаха в паника, но той вече го поваляше по гръб.

Челюстите се отвориха и пуснаха крака му.

Теблорът възседна гърчещата се хрътка и стисна още по-здраво.

Отвърна му яростно ръмжене.

Карса пусна едната си ръка и удари с юмрук звяра под долната челюст.

Мускулите се изопнаха от сблъсъка на двете нечовешки сили.

Двата задни крака се вкопчиха в тялото на Карса, ноктите се впиха в плътта, но той млатеше и млатеше. Все по-силно и по-силно: лявата му ръка стискаше като клещи.

Краката заритаха бясно. В паника.

Карса усети и чу в същото време пукота — и главата на хрътката се пръсна върху камъните.

От гърлото й изригна странен, пронизителен звук.

Воинът удари за последен път.

И прекърши трахеята.

Краката се сгърчиха и се отпуснаха.

Карса изрева, надигна се, повлече хрътката за врата и още веднъж стовари юмрука си. Силен пукот, последван от швирнала кръв и слюнка.

Той се изправи, тръсна глава и от косата му плисна кръв и пот. Погледна натам, където бе доскоро другата хрътка. Останала беше само кървава диря.

Карса се олюля, взе меча си и закрачи по нея.

Калам и Бързия Бен бавно се надигнаха зад зида и зяпнаха след гигантския воин.

Тъмнината гъмжеше от сенки. Спущаха се като черни пеперуди над трупа на Дерагот и отлитаха отново, обзети сякаш от ужас.

Калам разкърши рамене, стисна двата ножа и пристъпи към хрътката.

Бързия Бен го последва.

— Чародеецо…

— Кажи.

— Дай да оставим напанеца тук и да се махаме.

— Гениален план.

— Току-що го измислих.

— Много ми харесва. Браво, Калам.

— Винаги съм ти казвал, Бързак, че не съм само красив.

Двамата се обърнаха и без да обръщат внимание на сенките, изливащи се от набъбналия къс на Куралд Емурлан, се върнаха при Корболо Дом.

„Приятел?“

Хеборик зяпна четириокия трътлест демон, скочил на пътя пред него.

— Ако сме се срещали, демоне, сигурен съм, че щях да го запомня.

„Полезно обяснение. Брат на Л’орик. Той лежи на пътеката на дванайсет крачки вляво от теб. Колеблива поправка. Петнайсет крачки. Твои крака къси почти колкото мои.“

— Заведи ме при него.

Демонът не помръдна. „Приятел?“

— Общо взето. Имаме едни и същи недостатъци.

Съществото сви рамене. „С резерви. Ела.“

Хеборик навлезе сред вкаменените дървета след клатушкащия се демон и се усмихна широко, заслушан в брътвежите му.

„Жрец с ръце на тигър. Понякога. Понякога човешки ръце и блестят, бездънно зелени. Впечатлен. Тия татуировки, ама много са фини. Интересно. Май ще ми е трудно да ти разпоря врата. Дори и гладен, какъвто съм винаги. Замислен. Ужасна нощ, тази. Призраци, убийци, лабиринти, тихи битки. Никой ли не спи в този свят?“

Излязоха на малка поляна.

Бронята на Л’орик беше зацапана с петна от засъхнала кръв, но той изглеждаше съвсем добре. Седеше, затворил очи и дишаше дълбоко. На прашната земя пред него бе подредена Драконовата колода.