Стивън Ериксън - Среднощни приливи

„Защо тогава има толкова болка в очите ти, Серен Педак?“ Феар се поколеба, понечи да заговори… и тогава зад него се чу детски глас:

— Ти ли си Серен Педак?

Той се извъртя рязко, мечът му изсъска от ножницата. Аквиторът пристъпи покрай него и вдигна ръка да го спре.

— Познавам ли те? — попита тя момиченцето, застанало при портата.

— Аз съм Кетъл. Лоста каза, че можеш да ни помогнеш. Трябва да напуснем града. Без никой да ни види.

— Кои вие?

Момичето пристъпи напред. Зад него се появи висока, загърната в халат закачулена фигура. След нея — дух на сенките, влачеше нечие тяло.

Серен ахна стъписана.

— Блудния да ме пази, става все по-трудно!

— Аквитор — каза Феар, — щях да ви укоря за щедростта тази нощ, ако не включваше и мен. Можете ли все пак да се справите?

Тя гледаше високата закачулена фигура. После каза:

— Вероятно. Има едни тунели…

Феар отново погледна момиченцето и спътниците му. Погледът му се спря върху призрака.

— А ти? Защо не служиш на императора си тази нощ?

— Аз съм необвързан, Феар Сенгар. Бягаш ли? Това е… неочаквано.

Не му хареса насмешката в гласа.

— А кой е този, дето го носиш?

— Робът Удинаас.

Феар се обърна към Серен.

— Тях ще ги гонят докрай, Аквитор. Заради този роб.

— Помня го.

— Измяната му към императора струваше скъпо. Нещо повече, мисля, че той уби Майен…

— Мисли каквото си щеш — прекъсна го призракът. — Но грешиш. Забравяш, Феар Сенгар, че този човек е роб. Вещ за употреба — и беше употребен. От мен, от Вайвала, който още кръжи над главите ни в тъмното. За това, което сполетя Рулад, за Майен — никоя от тези трагедии не е свързана с Удинаас.

„Щом казваш.“

— Това можем да го обсъдим по-късно — намеси се Серен. — Кетъл, кой е този мъж?

Детето отвори уста, но закачуленият я изпревари:

— Селекис съм, от кулата Азат.

— От кулата Азат? Забавно. Хм, висок си като Едур, Селекис. Може ли да видим лицето ти?

— По-добре недейте, Серен Педак. Поне засега. — Скритият му поглед като че ли се беше спрял на Феар, когато продължи: — Може би по-късно, след като напуснем този град и имаме време да обсъдим възможните си посоки. Може пък да се окаже, че доста време ще попътуваме заедно.

— Не мисля — каза Феар. — Аз отивам да намеря Бащата Сянка.

— Нима? И Скабандари Кървавото око още е жив?

Изненадан, Феар замълча. „Трябва да е някой Тайст Едур. От другите племена навярно. И той бяга. Не е по-различен от мен значи.“

— Хайде влизайте всички — подкани ги Серен. — Да потършуваме за провизии, макар да съм сигурна, че Гилдията на ловците на плъхове ще може да ни осигури всичко… срещу заплащане.

— Прочутите ледерийски нрави, разбира се — засмя се призракът.

Шурк Елале стъпи на покрива. Слънцето бе изгряло и по градските хълмове и тераси се виждаха хора — вървяха малко по-бавно от обикновено. Колебливо, като че ли изпълнени с някакъв трепет. Все пак из града имаше патрули на Тайст Едур — обикаляха, сякаш търсеха някого.

Техол Бедикт и слугата му стояха в другия край, с гръб към Шурк, и гледаха към канала. Техол се обърна и й се усмихна. Изглеждаше… различно.

— Техол Бедикт — рече тя, щом застана до него. — Едното ти око е синьо.

— Нима? Сигурно е някаква гадна инфекция, Шурк, защото едва виждам с него.

— С времето ще се оправи — каза Бъг.

— Е, продължаваш ли да кроиш края на цивилизацията, Техол?

— Да. И ще е великолепен край.

Тя изсумтя.

— Ще ти пратя тогава Шанд, Хеджун и Рисарх…

— Да не си посмяла. Тях ги закарай на островите. Сам действам по-добре.

— Сам?

— Е, с Бъг, разбира се. В края на краищата човек има нужда и от слуга, нали.

— Вероятно. Ами… дойдох да се сбогуваме.

— Малко на пиратство тръгваме, а?

— Защо не? Просто си търся по-добра кариера.

Техол погледна Бъг.

— Крадецът, който потъна…

— … изплува пак — довърши Бъг.

Двамата се усмихнаха.

Шурк Елале им обърна гръб.

— Какво пък, това е едно от нещата, които няма да ми липсват.

Шурк си тръгна, Техол и Бъг погледаха още малко пробуждащия се град. Завзетия град, узурпирания трон, чужденците по улиците, които изглеждаха по-скоро… объркани.

Двуглавото насекомо се беше вкопчило в рамото на Техол и не искаше да помръдне. Той потърка синьото си око и въздъхна.

— Знаеш ли, Бъг, радвам се, че не го направи.

— Кое?

— Да ме накараш да забравя.

— Реших, че ще можеш да се справиш.

— Прав си. Мога. Така поне мога да скърбя.

— По твоя си начин.