Стивън Ериксън - Среднощни приливи

„Светът беше затаил дъх… и вече диша отново. Както винаги, с равномерния ритъм на приливите.“

Ден, в който бе завладяно едно кралство, и ден, в който завладяното започваше неизбежното унищожение на завоевателите.

Защото такъв бе ритъмът точно на тези приливи. Сега, с идването на нощта, когато сенките се удължаваха и онова, което оставаше от света, се отдръпваше.

„Защото тъкмо в това вярват Тайст Едур, нали? До полунощ всичко се отдръпва, безмълвно и неподвижно. В очакване на последния прилив.“

Рулад Сенгар седеше на трона, покрит със златото на Ледер, и гаснещата светлина проблясваше в навъсените му очи. Затъмняваше петната по меча, който държеше в десницата си — бе опрял върха в подиума.

И Пернатата вещица видя, след като сведе отново очи към пода, както беше длъжна, видя до основата на подиума един отрязан пръст. Малък, като на дете. Зяпна го удивена, изпълнена с внезапна жажда. Да го има. Та нали сила се криеше в такива неща. Сила, която една вещица можеше да използва.

Стига онзи, чийто беше този пръст, да е важна особа.

„Е, това ще го разбера много скоро.“

Здрачът загръщаше тронната зала. Някой трябваше да запали светилниците. И то скоро.

Не беше напускала стаята. Нямаше причина да го прави. Беше седяла неподвижно, с празна душа, изтръпнала за шума на битките, за вълчия вой, за далечните писъци из града. И от време на време си казваше, че чака. Та нали краят на една нощ раждаше друга.

Животът, любовта, самото естество на съществуванието беше белязано с такива неща. Прекъсването на пътища, умореното тромаво тътрене все напред. Кръвта се съсирваше. Превръщаше се в прах. Труповете на крале биваха полагани в гробници, за да бъдат забравени. Гробове се изкопаваха за паднали войници, огромни ями, като зейнали в земята уста, зейнали от глад, и телата падаха в тях, като вдишваха за сетен път по облаче сива прах. Оцелели скърбяха до време, гледаха празните стаи и легла, пръснатите вещи, които вече не бяха ничие притежание, и се чудеха какво предстои, какво наново ще бъде изписано на измитата и почистена плоча. Чудеха се как да продължат да живеят.

Кралства и империи, войни и каузи — до гуша й беше дошло от тях.

Искаше да се махне. Далече, толкова далече, че нищо от предишния й живот вече да няма никакво значение. Никакви спомени, които да тласкат стъпките й в тази или онази посока.

Корло я беше предупредил. Да не изпада в цикъла на плача. Затова седеше с пресъхнали очи и бе оставила града да плаче сам за себе си. Приключила беше с тези неща.

На вратата се почука.

Серен Педак вдигна очи към коридора и сърцето й подскочи.

Тежък звук, който се повтори. Настойчиво.

Аквиторът стана от стола си, олюля се от игличките в изтръпналите си крака — дълго не беше помръдвала, — после тръгна колебливо напред.

Здрачът беше дошъл. Не беше забелязала. „Някой е решил. Някой е сложил край на този ден. Защо?“

Нелепи мисли, нахлули в ума й сякаш някъде отвън, с тон на смътна ирония, провлечени като тайна шега.

Вече беше до вратата. Потръпна, щом чукането се повтори точно срещу лицето й.

Отвори.

Пред нея стояха Трул и Феар Сенгар.

Трул не можеше да го разбере, но като че ли нещо бе насочвало стъпките му — по тази уличка, по онази улица, през целия огромен град — с безпогрешна точност, докато накрая не видя брат си в сумрака. Крачеше уверено по някакъв тесен мост над главния канал. Обърна се изненадан от дрезгавия вик на Трул. И го изчака.

— Рулад възкръсна.

Феар извърна глава и примижа. Сенките се трупаха в привидно неподвижната вода на канала.

— От твоята ръка ли, Трул?

— Не… В това се провалих. Нещо друго. Демон някакъв. Дойде за Защитника — не знам защо, но отнесе тялото му. И уби Рулад — било милост, така каза. — Трул смръщи чело. — Дарът на невежия. Феар…

— Не. Няма да се върна.

Трул го зяпна.

— Чуй ме, моля те. Вярвам, че ако двамата действаме заедно, можем да го изтръгнем. От лудостта. В името на Сестрите, трябва да се опитаме, Феар. Заради народа ни…

— Не.

— Ти… сам ли ме оставяш в това?

Болка се изписа на лицето на Феар, но той отказа да срещне погледа на брат си.

— Трябва да замина. Виждаш ли, разбрах нещо. Това не е работа на Рулад. Нито на Ханан Мосаг. Става дума за Бащата Сянка, Трул.

— Скабандари Кървавото око е мъртъв…

— Не и духът му. Той си остава… някъде. Смятам да го намеря.

— Защо?

— Наложена ни е тирания. Над всички ни. От онзи, който е зад меча. Никой друг не може да ни спаси, Трул. Смятам да намеря Скабандари Кървавото око. Ако е окован, смятам да го освободя. Духа му. Ще се върнем заедно — или изобщо няма да се върна.