Стивън Ериксън - Среднощни приливи

Стана и затъкна ножа в колана си.

Майен беше мъртва. Детето, което щеше да обича, бе мъртво. Сила някаква имаше тук, сила, жадна да му отнеме всичко.

А не знаеше какво да направи.

Несекващ и несекващ плач от оплисканата в кръв купчина плът на пода на тронната зала. Паднал на колене на десетина крачки от нея, Трул беше запушил уши и искаше това да спре, да го спре някой. Този миг… беше заклещен дълбоко в себе си. Нямаше да свърши. Вечен хор от жалки ридания, който пронизваше черепа му.

Ханан Мосаг се затътри към трона, така изгърбен и изтерзан, че едва можеше да измине една-две педи, преди болката в тялото да го принуди да спре.

От ледериите беше останал само един. Появата му беше загадка, но ето, че стоеше там, до отсрещната стена, с ведро и в същото време — зорко взряно в сцената лице. Младо, красиво и някак… изнежено. Не беше войник. Не казваше нищо — като че ли бе доволен само от това да наблюдава.

Къде бяха отишли другите Едур? Трул не можеше да разбере. Бяха оставили Бинадас в другия край на коридора, в несвяст, но жив. Извърна глава натам, видя отново кралицата и принца до входа. Принцът като че ли беше издъхнал, или заспал. Кралицата гледаше измъченото тътрене на Ханан Мосаг към подиума с влажна озъбена усмивка.

„Трябва да намеря татко. Той ще знае какво да направи… не, тук няма нищо за правене, нали? Просто както си е… нищо за правене.“ Нищичко, и точно в това беше големият ужас.

— Моля те… Трул…

Трул поклати глава, мъчеше се да не чува.

— Исках само… теб, и Феар, и Бинадас. Исках да ме… включите. Да не съм вече дете, нали? Само това, Трул.

Ханан Мосаг се изсмя.

— Уважение, Трул. Само това е искал. Откъде дойде тогава това? Меч? Цяло имане от златни монети, прогорени в кожата ти? Титла? Това противно, нагло „ние“, което използваш? А това, че отне жената на брат си?

— Млъкни — каза Трул.

— Не говори така на своя крал, Трул Сенгар. Ще ти струва… скъпо.

— Да се разтреперя от заплахите ти ли, магьоснико?

В залата отекваше и най-тихият шепот. Ледериецът до стената бавно извърна глава и се вторачи към входа. Изведнъж се намръщи.

После Трул чу стъпки. Тежки и тътрещи се. Дрънчене на желязо и нещо като течаща вода.

Ханан Мосаг се извърна натам.

— Какво? Какво идва? Трул — намери оръжие, бързо!

Трул не помръдна.

Рулад зарида отново, безразличен към всичко друго.

Тътнещите стъпки се приближиха.

След миг на входа се появи привидение. От облечените му в стоманени ръкавици ръце капеше кръв. Бе високо почти колкото Тартенал и покрито с черни зацапани железни плочи, съединени със зеленясали нитове. Огромен шлем с решетки пред очите скриваше лицето му, решетката се спускаше по раменете и над скритата челюст. Туловището беше увенчано с шипове на лактите, коленете и глезените. В едната си ръка носеше меч от ледерийска стомана, от който капеше кръв.

— Какво е това, Трул? — изсъска Рулад. — Какво е това?!

Чудовищното създание спря на прага. Огледа се и главата му изпука, очите му сякаш се спряха на тялото на Кралския защитник. После продължи да крачи напред, като оставяше диря от кръв.

— Трул! — изпищя Рулад.

Съществото спря, погледна надолу към проснатия на пода император. След малко изпод шлема избоботи гробовен глас:

— Ти си смъртно ранен.

Разтреперан, Рулад се изсмя, почти истерично.

— Ранен? О, да. Накълцан на парчета!

— Ще живееш.

Ханан Мосаг изръмжа:

— Махни се, демон. За да не те прогоня аз.

— Може да опиташ — отвърна създанието. И тръгна отново. И спря пред тялото на Защитника. — Не виждам рани, но лежи мъртъв. Този доблестен смъртен.

— Отрова — каза ледериецът до отсрещната стена.

Съществото го изгледа.

— Познавам те. Зная всичките ти имена.

— Предполагам, Страж — отвърна мъжът.

— Отрова. Ти ли го… подбутна натам?

— В облика ми е. — Мъжът сви рамене. — Привлича ме… горчивината. Ти ми кажи, твоят бог знае ли, че си тук?

— Ще поговоря скоро с него. Няколко остри думи няма да са излишни.

Мъжът се изсмя, скръстил ръце и облегнат на стената.

— Не се и съмнявам.

Стражът отново погледна Защитника.

— Той държеше имената. На всички, които бяха почти забравени. Това… това е голяма загуба.

— Не са — отвърна ледериецът. — Имената не са изгубени. Още не. Но ще бъдат… Скоро.

— Трябва ми… някой, тогава.

— И ще го намериш.

Стражът погледна отново ледериеца.

— Ти… подбутваш ли ме?

Мъжът отново сви рамене.

Стражът се пресегна, стисна здраво колана на Защитника, после го повдигна от пода и го метна на лявото си рамо. Завъртя се, застанал сред локвата кръв.