Стивън Ериксън - Среднощни приливи

И погледна Рулад Сенгар.

— Не показват милост приятелите ти.

— Нима? — Смехът на Рулад се задави. — Започвам да гледам на нея… другояче…

— Аз познах милостта — каза Стражът и замахна с меча.

И посече Рулад през гърба, преряза гръбнака.

Трул Сенгар се олюля и зяпна невярващо…

… а ледериецът прошепна:

— И… още веднъж.

Стражът закрачи към изхода, глух за яростния рев на Ханан Мосаг.

Трул залитна напред, мина покрай застиналото тяло на брат си, спря пред магьосника, вкопчи ръка в халата му и го вдигна.

— Тронът ли? — изхриптя пред лицето му. — Току-що го изгуби, кучи сине. — Хвърли го на пода. — Трябва да намеря Феар. Кажи му — обърна се Трул през рамо на излизане. — Кажи му, Мосаг, че излязох да намеря Феар. Пращам тук другите…

Рулад зад него се сгърчи и изкрещя.

„Така да бъде.“

Вайвалът изпълзя и се надигна от гробната могила задъхан. От туловището му капеше кървава тиня. Миг след него се появи и призракът, повлякъл изпаднал в несвяст ледериец.

Шурк Елале се надигна, както се беше свила до Ублала, за да го гали по челото и да се чуди на глупавата му усмивка, сложи ръце на кръста си и огледа сцената. Пет проснати трупа, изтръгнати дървета, воня на гниеща пръст. Двама от наемниците й — до отсрещната стена на кулата Азат; магът се грижеше за раните на Вречения. „Вречен. Що за титла е това, впрочем?“

До портата бяха Кетъл и високият бледокож воин с два ледерийски меча.

Впечатляващо гол, отбеляза си тя, докато ги приближаваше, и се обърна към него:

— Ако не греша, вие сте от същата кръв като Тайст Едур.

Той я погледна и се намръщи.

— Не. Аз съм Тайст Андий.

— Щом казваш. Е, след като свърши с тези… неща, предполагам, че уговорките ти с Азата приключиха.

Той погледна към порутената кула със странните си червени очи.

— Никога не сме били… приятели. — Лека усмивка. — Но тя е мъртва. Не съм обвързан да служа на никого освен на себе си. — Изгледа я отново. — И има неща, които трябва да свърша… сам.

— Мога ли да дойда с тебе? — проговори Кетъл.

— За мен ще е удоволствие, дете — отвърна воинът.

Шурк Елале присви очи.

— Дал си обещание, нали? На кулата. И макар да е мъртва, обещанието трябва да се зачете.

— Тя ще е в безопасност, докато е с мен — отвърна воинът.

Шурк отново се огледа.

— Този град вече се управлява от Тайст Едур. Няма ли да погледнат с лошо око на теб?

— В компанията на Вайвал, призрак и припаднал роб, когото той държи да влачи със себе си, предполагам, че да.

— Тогава ще е най-добре да напуснеш Ледерас, без да те забележат.

— Съгласен. Имаш ли предложение?

— Още не.

— Аз имам…

Обърнаха се. Вреченият и магът бавно се приближаваха — магът крепеше ранения. Обадил се беше Лоста.

— Ти вече работиш за мен — каза Шурк Елале. — Самоволни действия не са позволени.

Той се ухили.

— Да де. Имах предвид, че ще им трябва придружител. Някой, който познава всички тайни изходи в този град. Най-малкото, което мога да направя, след като този Тайст Андий ми спаси живота.

— Неисканите предложения не са от полза за добрите служебни отношения — заяви Шурк Елале.

— Моите извинения, мадам. Няма повече, обещавам.

— Смяташ, че съм дребнава, нали?

— Не, разбира се. В края на краищата немрящите никога не са дребнави.

Тя скръсти ръце.

— Тъй ли? Я виж оная яма там?! В нея се крие един немрящ — Харлест. Иска да уплаши някого с ноктите и зъбите си.

Всички се обърнаха към ямата сред двора. От нея се носеше тихичко пеене.

— Топките на Гуглата — изруга под нос Лоста. — Кога отплаваме?

Шурк Елале сви рамене.

— Веднага щом ни разрешат. А кой е Гуглата?

Белокожият воин отвърна разсеяно:

— Богът на смъртта. И да, има топки.

Всички го зяпнаха, но той само сви рамене.

— Не ме карай да се смея — изсумтя Шурк.

А Кетъл посочи с пръстче.

— Това ми харесва. На челото ти, мамо. Харесва ми.

— И хайде да си го оставим там, а? — За щастие никой не схвана значението на думите й.

Воинът се извърна към Лоста.

— Предложения значи?

Вреченият кимна.

Техол Бедикт спеше върху саркофага. Бъг го гледаше умислено. Чу стъпки зад себе си и бавно се извърна. Стражът изникна от водната стена при устието на тунела.

Носеше на рамото си труп. Спря и изгледа мълчаливо стария слуга.

Тук, в тази гробница, подсушена от водата, в това място, където волята на един Древен бог я задържаше, Стражът не кървеше.

Бъг разпозна ледериеца на рамото на Стража и въздъхна.