Стивън Ериксън - Среднощни приливи

През тези окаяни ледерии. През Тайст Едур.

Феар Сенгар крачеше, без да мисли накъде го водят стъпките му. През целия си живот бе имал една-единствена, лесно определима роля. Да създава воини сред своя народ. И щом станеше нужно, да ги поведе в битка. Нямаше големи трагедии, които да затъмнят младостта му, и не беше притеснен, когато прекрачи в зрелостта.

Не беше имал и време да се чувства сам. Сам в плашещия смисъл. Самотата се пораждаше от решението и лесно можеше да бъде надвита, щом изпълниш предназначението си. Имаше го Трул. И Бинадас, а после — и Рулад. Но първи и най-важният — Трул. Воин, чието умение бе ненадминато, стигнеше ли се до боравене с копието, но лишен от жажда за кръв — а Феар знаеше добре, че жаждата за кръв е проклятието на Едур. Жаждата, която помиташе всякаква дисциплина, която можеше да сведе добре обучения воин до дивак, щом запееха дивата си песен оръжията, онова странно, кипящо мълчание, което Тайст Едур извличаха от хладната мисъл. Знаеше, че сред други народи това пропадане се проглася с крясъци и рев. Странна разлика, която по някаква неведома причина дълбоко тревожеше Феар Сенгар.

А после, докато гледаше този Защитник на ледерийския крал, този брат на Хул Бедикт — не можеше да си спомни дали изобщо бе чул името му, но и да беше, беше го забравил. Това само по себе си беше престъпление. Трябваше да научи името му. Важно беше да го научи.

Феар боравеше добре с меча. Беше един от най-добрите с меча сред Тайст Едур, истина, която той просто приемаше, без гордост или престорена скромност. И знаеше, че ако той бе застанал в двубой с онзи Защитник в тронната зала, щеше да издържи доста време. Доста прилично време и като нищо можеше да изненада ледериеца, ако му паднеше сгода. Но не хранеше илюзии кой от двамата ще остане прав накрая.

Искаше му се да заплаче. За онзи Защитник. За краля му. За Рулад, брата, когото все проваляше. За Трул, когото бе изоставил сега — пред избор, който никой воин не можеше да бъде заставен да направи.

Защото той отново бе провалил Рулад. Трул щеше да го види, разбира се. Нямаше как да се скрие страхът, закипял в душата му. Не и от неговия най-близък и обичен брат. „Който изрече всичките мои съмнения, страховете ми, за да мога аз да ги надвия — за да изглеждам уж че съм ги надвил.“

Всичко това беше работа на Ханан Мосаг. Всичко това. Вече го разбираше. От най-първото, наложено с жестокост обединяване на племената, тайният договор с неведомия бог вече бе сключен. Толкова явно беше сега. Кралят-магьосник беше обърнал гръб на Бащата Сянка, а и защо не, след като го нямаше Скабандари Кървавото око. Отишъл си беше, за да не се върне никога.

„Дори Ханан Мосаг не е. Много, много отдавна е започнал този път. Много, много отдавна.“

А беше сигурен, че тогава е съществувал някакъв миг, в който всичко е било просто. Миг, преди да се вземе съдбовният избор. А за всичко, което се беше случило след това, можеше да отговори само един, и това беше самият Баща Сянка.

Крачеше по прашните улици, подминаваше нападали трупове — като заспали гуляйджии от някакво диво снощно празненство. Ако не бяха локвите кръв и пръснатите оръжия.

Беше… изгубен. Твърде много бяха поискали от него, твърде много. В онази тронна зала. „Носехме тялото му. През ледената пустош. Мислех, че съм изпратил Трул на сигурна смърт. Толкова провали — и все мои. Трябва да има изход… изход…“

Застина и погледна тялото в краката си.

„Майен.“

Видя, че жаждата вече я няма на лицето й. Най-сетне вече нямаше нищо на това лице освен покой. Както я беше виждал преди, щом я погледнеше заспала. Или запяла с другите девици. Когато й беше поднесъл меча, за да го вземе тя в ръцете си. Да го зарови под прага на своя дом. Не искаше да мисли за други времена, когато бе долавял някаква тъмнина в очите й и това го караше да се чуди на криволиците на ума й — неща, каквито един мъж не може да знае, не може никога да разбере. Онези страховити загадки, които те примамват в капана на любовта, будят възхитата ти, а понякога те оставят разтреперан от ужас.

Всичко това вече го нямаше на лицето й. Само покой. Заспала, като детето в нея. Тук, на улицата.

Феар коленичи до нея. Пръстите му се затвориха около роговата дръжка на рибарския нож и той го издърпа от гърдите й. Огледа го. Робско сечиво. С малък знак, врязан малко под дръжката. Позна го.

Ножът на Удинаас.

Негов дар ли беше това? Той ли я беше дарил с вечен покой? Или само още един акт на мъст срещу семейството, което го бе притежавало? Което му бе отнело свободата? „Той изостави Рулад. Като мен. Нямам право да го мразя. Но… това тук?“