Стивън Ериксън - Среднощни приливи

Трул познаваше брат си достатъчно добре, за да не спори. Феар си беше намерил нова цел и с нея смяташе да избяга… от всичко и от всекиго.

— Как ще излезеш от града? Ще ни търсят… сигурно вече ни търсят.

— Веднъж Хул ми каза, че Серен Педак имала дом тук. — Феар поклати глава. — Не знам, самият аз не го разбирам, но съм убеден, че тя би могла да ни помогне.

— Защо?

Феар поклати глава.

— Откъде знаеш къде живее тя?

— Не знам. Но е… натам.

И закрачи. Трул го настигна и го хвана за ръката.

— Чуй… не искам да те спра. Но ме чуй, моля те.

— Добре. Но нека да вървим.

— Хубаво. Не се ли чудиш на всичко това, Феар? Как те намерих аз? Трябваше да е невъзможно, но ето, че сме двамата. А сега ти и тази къща — къщата на Аквитора. Феар, нещо ни води. Някой си играе с нас…

Брат му се усмихна кисело.

— И какво от това?

Трул нямаше отговор. Тръгна мълчаливо до Феар. Спря до някакви трупове на улицата и взе един меч — и ножницата. Окачи я на колана си, без да обръща внимание на вдигнатите вежди на Феар. И не заради някакво двойствено чувство, а защото самият той не знаеше защо е вдигнал оръжието. Продължиха напред.

И стигнаха до една скромна къща.

Гърдите на Трул се стегнаха, като я видя на прага. Не можеше да го разбере — не, всъщност можеше, но беше невъзможно. Нелепо. Беше виждал Серен Педак само няколко пъти. Не повече от десетина думи бе разменил с нея, ако и толкова. Но като се взря в лицето й, като видя изненадата, изписана там, в тези ужасно дълбоки очи, усети, че пропада…

— Какво? — попита тя и погледът й пробяга между него и Феар. — Какво сте…

— Имаме нужда от помощта ви — каза Феар.

— Не мога… Не виждам как…

„Сестрите да ме вземат дано, готов съм да отдам сърцето си на тази жена. На тази ледерийка…“

— Аз бягам — каза Феар. — Брат ми, императорът… Трябва ми водач, който да ме изведе невидим през града. Тази нощ.

— Как ме намерихте?

— Не знам. Дори не знам защо… откъде е тази вяра в мен, че само вие можете да ми помогнете.

И тогава тя погледна Трул и очите й се задържаха на него сякаш много дълго, и бавно се разшириха.

— А ти, Трул Сенгар? Идваш ли с нас?

„С нас. Тя ще го направи. Защо? Каква потребност в нея дава този отговор?“ Усети как гърдите му се свиха, докато изричаше съдбовните думи:

— Не мога, Аквитор. Днес провалих Рулад. Длъжен съм да опитам… отново. Трябва да се опитам да го спася.

Примирение и покруса изпълниха очите й.

Сякаш бе наранил нещо, вече оставило хиляда белега.

Искаше му се да извика. Но само промълви:

— Съжалявам. Но ще чакам да се върнете — двамата…

— Да се върнем? — попита тя и погледна Феар. — Защо?

— За да сложим край на това.

— На кое?

— На тиранията, която се роди тази нощ, Серен Педак.

— Искате да убиете Рулад? Брат си?

— Да го убия? Това няма да свърши работа, както знаете. Но ще намеря друг начин. Ще го намеря.

„О, кой е стиснал така душата ми тази нощ?“ Усети се, че откачва меча, чу собствените си думи:

— Не знам дали имате оръжие, Аквитор… — Сам не повярва в тяхната нелепост, в това колко плитко прозвуча обяснението. — Затова ще ви дам моето. — И вече й поднасяше прибрания в ножницата меч.

На прага на нейния дом.

Феар се извърна, изгледа го, но Трул не можеше да откъсне очите си от нея — и видя разбирането, пробягало по лицето й.

Вярно, ледерийка беше, но явно бе разбрала. Погледът й стана смутен, след това — проницателен.

— Ще го приема. Оръжие… да го използвам.

„Не.“

— Да… Аквитор. Оръжие…

Тя го прие, но жестът вече беше лишен от смисъл.

Трул отстъпи назад.

— Трябва да тръгвам. Ще кажа на Рулад, че съм те видял, Феар. На пристаните.

— Не можеш да го спасиш, братко — каза Феар.

— Мога да опитам обаче. Лек път, Феар.

И вече се отдалечаваше. Така беше най-добре, реши той през бликналите внезапно сълзи. Навярно никога нямаше да се върнат. А тя нямаше да приеме меча. Затова го попита, преди да посегне за него. Оръжие. Само това.

Беше изглупял. Миг на дълбока слабост, безсмислена, съвсем безсмислена любов. Не, много по-добре беше така, както стана. Тя бе разбрала, затова поиска да се увери. Никакъв друг смисъл. Никакво признание в любов. Само един жест в тази нощ.

„Оръжие. Само това.“

Останаха на прага. Трул си беше тръгнал, стъпките му заглъхнаха в далечината. Феар огледа Серен Педак — бе свела очи към меча в ръцете си. Тя вдигна глава, видя прикования му поглед и се усмихна тъжно.

— Вашият брат ме… стъписа. За миг си помислих, че… Все едно.