Каси Едуардс - Рози след дъжд

Един прът плуваше до Тейла. Тя го сграбчи. Погледна към него, а после отново към акулата. След като никой друг нямаше достатъчно смелост да дойде да я спаси, тя трябваше да опита всичко, което беше по-силите й, за да се избави сама. С треперещи ръце тя вдигна пръта и започна да удря по водата близко до акулата, като се надяваше, че това ще я изплаши и прогони. За неин ужас, акулата отвори огромните си челюсти и отхапа пръта наполовина.

Решена, дори и след този неуспешен опит да се спаси, Тейла взе остатъка от пръта и силно удари акулата отстрани по главата, но отново без резултат. Рибата продължаваше своята игра на „Кога ще изям тази изплашена девойка?“, като в същото време плуваше около момичето, без да сваля поглед от него.

Тейла чувстваше смъртта много близо, сякаш усещаше дъха й. Тя знаеше, че не й остава много време. Със сигурност нямаше да може да се придвижи във водата. Обхващаше я паника и тя трескаво опитваше да си спомни това, което беше чела за акулите, докато ходеше на училище в Англия. Внезапно й беше дошла една идея. Момичето си беше спомнило, че акулите се задушават, ако не се движат непрекъснато. Само ако…

Смелостта почти я напускаше, защото хищната риба сигурно се беше уморила да си играе с нея и Тейла чакаше тя да направи още едно последно движение. Тогава се опита да пъхне счупения край на пръта вътре в устата й. Акулата уверено го захапа и раздроби с челюстите си.

Младата жена хапеше долната си уста от безсилие, а по бузите й започнаха да се стичат сълзи. Перката отново заобиколи около нея. Сега вече беше очевидно, че акулата нарочно я измъчваше, преди да я убие, както котката си играе с мишката, преди да я хване.

Силен глас разцепи тишината някъде зад Тейла, от брега.

— Госпожице! — Един мъж й махаше, опитвайки се да привлече вниманието й. — Стойте спокойно! Ще направя каквото мога!

Като продължаваше да се движи във водата, макар и да й беше все по-трудно, Тейла бавно обърна глава на една страна, за да види този непознат, който, от многото наблюдатели, единствен й предлагаше помощта си. Сигурно току-що бе пристигнал и беше видял положението, в което се намираше. Погледът й откри човека, който не беше на доковете, а на пътя, и тичаше покрай реката. Макар да бе в такава непосредствена опасност от акулата, Тейла беше успяла, за един много кратък миг, да забележи съвършената красота на непознатия.

Той имаше впечатляващо тъмни и завладяващи очи. Беше силно загорял и чертите на лицето му изглеждаха изваяни, подчертани от леко израслите светли бакенбарди. Пясъчно-червена коса достигаше внушителните му рамене, които изпълваха ризата, поръбена с кожа на кенгуру. Вниманието й беше привлечено от доста големите револвери, които висяха на бедрата му, и от прекрасния черен жребец, нетърпеливо ровещ мръсната улица. Тъмнокож абориген, с оскъдна препаска през слабините, седеше на снежнобял кон, спрян до черния жребец.

Тейла беше вторачила очи в красивия непознат, който се обърна към коня си, извади карабина от кобура и запъна ударника. Той се изви и отново се вгледа в момичето.

— Само… стой… — извика той. — Скоро всичко ще свърши.

След като нагласи своята лека пушка с къса цев, Ян Лейвъри пое дъх и запъна ударника. Когато акулата очерта един по-широк кръг в реката, настрани от момичето, мъжът стреля четири пъти в основата на перката й. На повърхността избълбука кръв и рибата се скри от погледите на събралите се хора.

След като пъхна карабината си в кобура на седлото, Ян се гмурна във водата. Той доплува до момичето и го сграбчи. Придържайки го с едната от силните си ръце, той достигна сушата, където го изнесе на безопасния речен бряг. Когато й помогна да се изправи, погледите им се срещнаха и задържаха един в друг.

Добре ли сте, госпожице? — попита Ян, а тъмните му очи се взираха в нея.

Да — промълви тя, като кашляше. После спря да издава какъвто и да било звук. Сърцето й биеше лудо. Чувстваше странна слабост в стомаха си. Беше впечатлена повече от красотата на непознатия, отколкото от изпитания току-що страх. Никога не беше виждала толкова хубаво оформени черти, нито толкова дълбоки тъмни очи.

Радвам се да го чуя — каза той, като прекара пръсти през заплетената си коса. — Защото там, в реката, не бях съвсем сигурен.

Нито пък аз. — Тейла приглаждаше с ръце косата си назад.

Непознатият се усмихна и момичето внезапно се озова в един свят на чувственост, който го накара да забрави какво му говори. Усещанията, трептящи в нея, можеха да бъдат единствено тези, които една жена изпитва, когато е заслепена от някой мъж! Тези нови за Тейла чувства, както и нейната огромна благодарност, я накараха да направи нещо съвсем нехарактерно за нея. Тя се отпусна в обятията на мъжа, прегърна го и го целуна със страст, която вече не можеше да скрие. Колената й почти се огънаха, когато той отвърна на целувката. Това я разтърси и върна в реалността. Стресната от своите чувства, младата жена отстъпи настрана, но скоро откри, че не само тя е смутена от тази прекалено темперамента проява на благодарност. Мъжът, който прие целувката, се беше изчервил. Сега Тейла изпитваше още по-голямо уважение към него. Искаше й се той да бъде човека, за който да се омъжи или поне да я вземе за млекарка или прислужничка. Всеки мъж, който можеше да се изчервява, е благ човек — човек със сърце.