Ги Шантпльор - След раздялата

— Откъде сте знаели?

— Уви, самата тя ми го каза… Времето, през което бяхме сгодени, беше по-скоро тъжно, госпожо. Женитбата не внесе никакво подобрение в отношенията ни… Заминах. Бях решил да бъда търпелив, както госпожа Арманд ме съветваше, вероятно от името на Фридолин. Тя често ми повтаряше: Бедната малка е дала веднъж сърцето си на друг и няма да може лесно да си го вземе обратно…

Този път старата маркиза не можа да въздържи възмущението си.

— Дала сърцето си на друг! Това не е вярно, зная, зная… — възкликна недоволно тя.

— И аз протестирах като вас, госпожо — продължи Северен Жувенел. — Но след като госпожа Глориет ми прочете и едно недовършено писмо, което беше истинска любовна молба към годеника на Фридолин…

— Но годеникът й сте вие!…

— Боже мой, може и да сте права! Може да съм се заблудил… Но тогава защо тя беше тъй хладна към мен? Как не разбра, че я обожавах?

— Може би и на нея са й давали съвети, подобни на вашите… Но все пак, щом сте заминали, вие не сте обичали жена си!

— Заминах, защото я обичах прекалено много… И още на другия ден се върнах, но къщата беше празна… Каква мъка изпитах!

— Слушайте, аз познавам Фридолин Десли! Зная от нея, че не само сте я забравили, но и не сте потърсили следите й.

— Не ги търсих в първите дни, защото не можех да дойда на себе си. Но по-късно намерих Фридолин в Мутие при една очарователна възрастна дама. Научих от прислужничката на госпожа Глориет адреса, на който бе изпратен багажът на Фридолин. Така попаднах на госпожица Кенуйе. Тя се разнежи бързо, като видя мъката и любовта ми, но не ми даде никакви надежди. Дори каза: „Фридолин сто пъти ми е повтаряла, че ви ненавижда… Какво нещастие!“

— Тя каза „какво нещастие“?

— Да, да… тя искаше дори да й пише, но я разубедих. Смятах за опасна една тъй близка среща с Фридолин… Заредиха се дни на безпокойство. Обзе ме желание да водя друг живот, да бъда друг човек. Жак Монжоа, мой братовчед и верен приятел, одобри с радост решението ми. Останах в Париж!… Взех решението си под влияние на любовта, на гордостта и на желанието ми да я забравя… Най-после предприех нещо, за което се бях колебал дълго. Издадох сбирка от мои стихове… По една случайност малката книжка — ни по-добра, ни по-лоша от другите — има успех… Станах почти знаменитост…

Този път маркиза Дьо Линефридо не издаде никакъв звук, нито възкликна, но смени няколко пъти цвета на лицето си.

— Но има нещо, което е още по-чудно от този успех — продължи Северен. — Съумях да преодолея стеснителността си, станах уверен в себе си… Жените започнаха да се показват благосклонни към мен… Дори от едно малко градче девойка ми писа, за да ми изкаже възхищението си. О, колко мили бяха писмата й, госпожо! Каква надежда изпълни сърцето ми! Дори започнах да мечтая да бъда обикнат от тази, която не ме обичаше… Но промяната, която ставаше с мене, не беше само вътрешна, ай външна. Обръснах старомодната си брада и започнах да се обличам като всички млади мъже. Бях станал почти неузнаваем. Самата Фридолин — може би поради тъмните очила — не ме позна, когато един ден се озовахме един срещу друг. Не бях се старал да постигна тази заблуда, но тя ми хареса… Скоро обаче забелязах, че Фридолин, увлечена да флиртува с поета Шантрев, бе забравила съпруга си.

— Не е вярно… Знаете, че не е вярно и пак го казвате!… Това е грозно, грозно, грозно!

В никакъв случай маркиза Дьо Линефридо не би надала този вик… Сега във високото кресло се бе свила една девойка, която плачеше… От гняв, от смущение или от радост?… И тя не знаеше.

— О, госпожо — каза гласът на Фелисиен Шантрев, гласът на Северен Жувенел, — каква хубава златна къдра е останала от времето на младостта в белите ви коси… И какви хубави очи зад очилата!

И Северен зави на пръста си златната букла… Белите коси, черната дантела, очилата — всичко падна на пода… Озовах се в прегръдките на домакина и неговите устни изсушиха сълзите ми.

Това беше отплатата на Бухала! Боже! Как ли се бе надсмивал той над глупостта и наивността ми…

Бях едновременно ядосана и очарована…

— Много съм сърдита — казах аз. — Защо беше необходимо това измислено име, Фелисиен Шантрев?

— Кой ме упреква? Мнимата госпожа Глориет или маркиза Дьо Линефридо?

— А защо бе нужно това глупаво отвличане?

— Не отговаря ли; то и на съветите на маркиза Линефридо? Уверявам ви, Фридолин, нервите ми не можеха да издържат повече! А при това вие бяхте заявили, че доброволно никога, никога, никога не ще пристъпите прага на моя дом…