Ги Шантпльор - След раздялата

Може би е така… Да, досега подобно нещо не ми бе минавало през ума!

Но то е твърде ужасно, за да го приема, макар че подобна възможност не бе изключена. Не мога да опиша неприятното чувство, което ме връхлетя, но въпреки това предпочитам да узная истината възможно по-скоро.

През вратата, защото не й позволих да влезе вътре, Марион ми предаде, че Северен Жувенел канел непознатата гостенка да сподели скромната му вечеря и я пита по кое време тя желае да бъде сервирана. Казах — осем часа. Така ще мине още време!

Бях се зарекла да вечерям в стаята си, но сега не е време да се крия. Искам да узная истината!… Затова ще вечерям със Северен…

Мъчно е да опиша възбудата, в която се намирах…

Лесно беше да се каже: „Ще вечерям със Северен!“ Но аз държах да остана за него непознатата, минала и заминала гостенка за една нощ!

Не можех да сляза с кърпата на главата и с вдигната яка… Нито пък с открито лице и коса… При това лампите сигурно щяха да бъдат запалени.

Тъкмо в този миг очите ми се спряха на пътната чанта на госпожа Клерживр!… Вярно е, че това беше похват от изтъркана комедия, но нима животът не е комедия, и то жалка!

Веднага приведох в изпълнение внезапното си хрумване. Сега Северен нямаше да ме познае. Когато се погледнах в голямото огледало в модерната тоалетна, намираща се непосредствено до спалнята, не можах да се позная.

Бях облякла рокля на госпожа Клерживр. Едва в последния миг се бях сетила, че тя ми бе поръчала да я взема. Дрехата ми беше малко широка и дълга, но ми придаваше тържествен, тежък вид. Около врата си вързах черна панделка. Върху косите си наредих белите къдри на госпожа Клерживр, а после ги покрих и с черната дантела. На носа си защипах едно от златните й пенснета.

Взех и кърпичка, защото смятах често да си бърша устата и по такъв начин да не я излагам продължително на погледа на Северен.

Не, Северен няма да ме познае!… Та той е толкова късоглед. Но ако все пак ме познае, да става каквото ще!

Ще се увери поне, че не съм дошла при него като разкайваща се грешница. Не е ли достатъчно доказателство, че полагам такова старание да се скрия от него?

Не зная вече точно какво пиша… Като че съм обхваната от треска! За да залъжа страховете и нетърпението си, докато дойде определеният от мене час, и за да не умра от напрежение, грабнах дневника си и му поверих тези нови и удивителни събития.

Стъпки! Някой идва…

Вечерята е готова… Тръпки пролазват по гърба ми… Обзема ме стеснение, тревога, страх… но гордостта ми бързо надделява. Смелостта ми се възвръща. Интересно ми е, сякаш чета забавна история, но с неизвестен край, изпитвам любопитство на пътешественик, който не знае къде ще стигне. И още нещо… Нещо ужасно и все пак — неизразимо приятно.

Сент Обен де Боа

В хубавата старинна столова на Прийоре една солидна възрастна дама вечеря със Северен Жувенел… Той като че не забелязва познатите черни очи, които го гледаха през пенснето.

След като разменихме няколко любезности, седнахме на масата. Тогава реших, че е необходимо да му дообясня моето приключение:

— Знаете ли, господине, тази вечер разчитах да бъда в замъка Белакьой у мои приятели, които бяха изпратили колата си да ме откара. Съвсем доверчиво се настаних в нея и тръгнах на път за Белакьой. Но ще повярвате ли — като си помисля, и настръхвам — един непознат злосторник бе подкупил шофьора и се бе настанил до него… Отвличане посред бял ден!… Двамата мошеници смятаха да ме ограбят, да вземат парите и скъпоценностите ми! Защото не съм вече на възраст, когато могат да се допуснат и други намерения, нали? Отведоха ме далеч от мястото, където отивах… Минахме по странни и безлюдни пътища и може би тази гора е трябвало да бъде свидетелка на моята смърт… Ах, да знаете, струваше ми се, че ще умра от страх, преди да бъда убита!

Старата дама разказваше тъй убедително, че и самата тя се изплаши от разказа си. Потрепери, огледа се и запита:

— Дали и тук не е опасно? Те може да дойдат…

Северен я успокои.

Тогава тя неволно си помисли: „Каква лудост! Сега не може да ми се случи нищо лошо. Не се страхувам от несъществуващия крадец на скъпоценности. Не ме е грижа и за крадеца на любов — Фелисиен Шантрев. Моят съпруг е тук… Аз съм при моя съпруг! Кой може да го отрече?“

През един отворен прозорец в стаята проникваше вечерният хлад и уханието на гората… На масата бяха поставени прекрасни рози. Изящните прибори радваха окото. Старият прислужник (сега зная, че той е съпруг на Марион и Северен е израснал пред очите му) ни обслужваше бавно, с безшумни и тържествени движения. Светлината играеше по кристалните чаши, в които трептяха вината, бистри като сълза.