Ги Шантпльор - След раздялата

— Моят приятел — каза той — ще отиде да потърси помощ, защото не можем да тръгнем на път така… Нямам необходимото, за да отстраня повредата.

Действително Фелисиен Шантрев вече се отдалечаваше по пътя в същата посока, която бяхме следвали досега, и скоро изчезна зад дърветата.

— Къде отива другарят ви? — запитах аз. — Нямаше ли да бъде по-просто да се обърнем към хората от онази къща, която току-що отминахме и която е едва на няколкостотин метра оттук?

— Там нямаше да намерим необходимото. Приятелят ми ще отиде до селото Сентре, което е наблизо. Край него минават автомобили. Там има и гараж.

За миг пожелах да разпитам този човек, да го изоблича и да го упрекна за коварството му. Но още веднъж благоразумието ме спря.

Докато шофьорът запали цигара и започна да се разхожда нагоре-надолу по пътя, аз се свих в единия ъгъл на колата и си дадох вид, че чакам примирено.

„Може би — мислех си, — когато те бъдат напълно погълнати от поправката на автомобила, ще намеря някой сгоден момент да се измъкна. Тогава ще изтичам до онази хубава стара къща и ще помоля да ми дадат подслон и защита.“

Времето минаваше. Шофьорът се приближи до колата.

— Моят приятел се забави — каза той. — Ще отида до завоя на пътя, на две крачки оттук, за да видя дали не идва…

Сдържах радостта си… Ето че щях да бъда възнаградена за самообладанието си. Този човек щеше да ме остави сама… бях спасена!

— Добре — отговорих с привидно безразличие.

Но щом дърветата скриха шофьора от погледа ми, не губих повече нито минутка.

Трепереща и задъхана, защото човекът можеше внезапно да прозре намеренията ми и да се върне всеки миг, отворих вратата на колата и като взех в една ръка само малката пътна чанта на госпожа Клерживр, защото за загубата на моя куфар не бях длъжна да отговарям пред никого, и в другата — ръчната ми чанта с парите, дневника и писалката, се спуснах да тичам леко и безшумно.

Скоро изминах алеята от дъбове и стигнах старата къща. Зидът, който я заобикаляше, почти изчезваше под цветя и бръшлян… Дървената врата бе украсена с пъстри рисунки. До нея висеше чукче. Когато го повдигнах, отекна звън… Зачаках тревожно… О, какъв миг!

Тежките криле на вратата потрепераха и тя се отвори… На прага се появи стар белокос прислужник с почтително изражение и старомоден вид. Какво трябваше да му кажа? Нищо не бях обмислила. Положението ми беше така странно, така необикновено! Съгласете се, нима можех изведнъж да заявя, че съм безпомощна жена, която е била отвлечена и сега бяга от похитителите си?

— Намирам се в голямо затруднение — започнах аз. — Не съм в състояние да продължа пътя си… Бъдете така добър да кажете на господарите си, че една пътничка ги моли… да й окажат гостоприемство.

Без да ми задава никакви въпроси, без да се показва дори изненадан, старият прислужник се отдръпна, за да ми стори път.

— Благоволете да влезете, госпожо — каза той почтително.

Прекосихме двор, който приличаше на манастирска градина. Зърнах каменен кладенец, оплетен с бръшлян, както външният зид. После влязохме в къщата. Минахме през малко мрачно преддверие и се озовахме в стая, която трябва да беше библиотека или работен кабинет…

— Госпожата може да седне, ако обича — подзе старият човек. — Аз ще отида да предупредя господаря…

Той излезе. Вълнението ми беше голямо, но и любопитството ми се изостри. Не можах да не се огледам и да не остана възхитена от всичко, което забелязах в тази висока стая, украсена с резби и гоблени със старинни сцени… Колкото и да нямах опит, колкото и да не разбирах, не можех да не зяпна от възхищение пред изящните линии на мебелите, украшенията от слонова кост и емайл, богатите коприни, килимите, каквито виждах за първи път… Стоях захласната, почти забравила за незавидното си положение.

После чух шум от отваряща се врата. Някой влизаше в стаята. Обърнах се…

Наистина щом не извиках, щом не припаднах или не побягнах, заключавам, че самообладанието ми вече е в състояние да издържи и най-тежкото изпитание.

Мъжът, който бе влязъл, господарят на този непознат дом беше… беше Северен Жувенел, моят съпруг!

Да, това чудовищно съвпадение беше дело на случайността! Бях пожелала да избягам от Фелисиен Шантрев и без да подозирам, бях потърсила убежище в Прийоре. О, странна съдба на малкото листо, откъснато от клона!…

Моят съпруг стоеше пред мен! И то при какви обстоятелства, Боже мой! Аз, която се бях заклела никога да не се озова под неговия покрив, сега чуках на вратата му и молех да ме приемат… Исках помощ и защита от този, който ме бе изоставил и забравил, който не се бе заинтересувал от мен, който никога не бе ме обичал… Каква жалка случайност! Но и какво унижение!