Ги Шантпльор - След раздялата

„Моя малка Фридолин.

Мисля за вас и много ви обичам. Готвя се да заминавам. Колко приятно е времето сега за пътуване, нали? Когато това писмо стигне до вас, аз ще съм вече в Белакьой, където с радост ще очаквам да дойдете, както се бяхме уговорили… Колата, по която изпращам писмото, е на ваше разположение. Настанете се спокойно в нея. Шофьорът е сигурен човек, комуто мога да ви поверя.

Изпращам ви сърдечните си поздрави.

Вашата стара приятелка

Това мило и приветливо писмо като самата госпожа Клерживр представляваше всъщност една любезно изразена заповед.

С две думи осведомих Прюданс за положението.

— Шофьорът ли ви даде това писмо? — запитах я аз. Тя ми обясни, че той чака в колата.

— Добре… Кажете му тогава, Прюданс, че след няколко минути ще сляза долу.

Действително успях набързо да се приготвя. Докато Прюданс сваляше багажа ми и чантата на госпожа Клерживр, облякох мекото си и широко спортно палто. Завързах под брадата си пъстра копринена кърпа — научих това от пътуването до Лугано с колата на Монтантрен. Така косата ми нямаше да се разроши и да се напраши.

Когато Прюданс се върна, бях вече напълно готова. Сбогувахме се сърдечно. Добрата жена ме отрупа със заръки и съвети.

Слязох долу. Колата, която ме очакваше, беше голяма и светла. Щом се настаних на меките възглавници, се усетих готова и за най-дългото пътешествие. Моторът бръмчеше нетърпеливо. Вратата се затвори шумно след мен и колата се понесе бързо напред.

В миг забравих настоящите грижи и мисълта ми отлетя към Белакьой…

Фелисиен Шантрев… Фелисиен Шантрев… Това име кънтеше в ушите ми като досаден звън… О, дано Фелисиен Шантрев да не бъде в Белакьой! Тази мисъл не ми даваше покой. Всъщност дали колата не ме отнасяше към Фелисиен Шантрев?

Наистина въображението ми започваше да се увлича. За да се отърся от обзелата ме нервност, наложих си да гледам навън.

Градчето с кулите и камбанариите беше останало далеч зад нас… Дълго се носехме по обградения с брястове път, който криволичеше край поляни и овощни градини.

Изведнъж зърнах хубавата романска камбанария на Манилкур — едно селце, което познавах добре. Неволно възкликнах от учудване. Имам доста неясна представа за околностите на Мутие, но пътят за Каен ми е добре познат, защото по него се отива до замъка Рош Вив, където госпожа Клерживр ме е водила неколкократно. А пътят, който следвахме в този миг, не беше пътят за Каен, не беше пътят за Белакьой…

Спущахме се на юг; шофьорът се бе объркал. Обзе ме смътно безпокойство, от което веднага се засрамих. Писмото на госпожа Клерживр не беше ли достатъчно, за да имам доверие и да бъда спокойна? Добрата жена като че бе предвидила моята детска плашливост и се бе постарала предварително да я обуздае. Впрочем от какво можех да се страхувам?

Колата се носеше между две редици от дървета и приветливи къщи. В цялата околност нямаше нищо заплашително… И все пак мисълта, че не зная къде съм и къде отивам, ме потискаше.

Най-после се осмелих да запитам шофьора — същия, който бе предал писмото на Прюданс и ми бе отворил вратата. Той не беше сам. Имаше помощник, чието безмълвно присъствие забелязах едва след като бяхме на път.

— Не сте ли сбъркали? — запитах го. — Не сме по пътя за Каен.

Шофьорът никак не се учуди на въпроса ми.

— Правим едно малко отклонение, госпожице — отвърна учтиво той. — Ще се убедите колко е приятна разходката…

— Но ние обръщаме гръб на Каен — настоях аз.

— Да, засега това е необходимо, госпожице. Но в края на краищата ние ще пристигнем в Белакьой, и то тъкмо навреме. Но сега това отклонение се налага заради колата.

Макар че се стараех да повярвам на обясненията му, отклонението ми се видя съмнително. Отклонение заради колата… Защо? Нищо не разбирах. При все това не посмях да разпитвам повече. Какво щяха да ми отговорят? Сигурно пак същото.

А и все още се стараех да се надсмивам над смътното си безпокойство и да го пропъждам…

За нищо на света не бих желала то да проличи. Боях се да не стана смешна в очите на спътниците си, макар че не бях се успокоила ни най-малко.

Продължавахме да се носим напред към неизвестността. Беше като в истински кошмар. Окончателно изгубих ориентация, вече не можех да кажа дали бяхме завивали, или бяхме сменяли посоката.

Имаше повече от два часа, откакто се носехме така по пътя.

Бяхме прекосили селца, после едно градче, но всички останаха тайнствени и безименни за мене. Само Веднъж голяма табела ме осведоми къде се намираме — минавахме Сен Пиер Сюр Див. Къде отивахме?