Ги Шантпльор - След раздялата

10 юни

Този следобед особено се проявих като продавачка на цветя, постигнах чудесни резултати и бях поздравена от комитета. Всички стари приятели на госпожа Клерживр се закичиха с по една роза от моята маса и не се поскъпиха щедро да ми я заплатят.

Под цъфналите липи, по меките поляни, при шума на разговорите и леките смехове всички се разхождаха насам-натам, правеха покупки, закусваха, флиртуваха и се забавляваха от все сърце… Но в същото време се посъбра солидна сума за бедните деца от Мутие льо Нобл. Възползувайки се от празненството, Лео Гослен, моят срамежлив обожател, си позволи да ме ухажва. Струва ми се, че няма повече от осемнадесет години. Той е рус, синеок и прилича на голямо сладко бебе с розови, обгорели от слънцето страни.

— О, госпожице, какви хубави рози! — възкликна Гослен. — Колко са свежи… И колко е хубава роклята ви! Приличате на една изящна миниатюра, която съм виждал у баба си.

Моят обожател е твърде наивен в комплиментите си.

— Бих искал тези бели рози… и онези там, пурпурните… Ах, и тези нежните, розови като плът. Те ви приличат… О, колко ми харесват!

Ръцете му бяха пълни с рози и той едва успяваше да ги държи, дори някои изпадаха около него на земята.

— Кому ще поднесете всичките тези цветя? — запитах аз.

— На вас, ако ми разрешите — прошепна той. — Кому бих могъл да предложа цветя, ако не на вас?

— Добре тогава, дайте ми ги, дайте и за бедните… Аз ще ги продам още веднъж и ще бъда много доволна!

Той изглеждаше възхитен.

— Вземете ги, госпожице… Невероятно щастлив съм! Той ми върна всичките рози, освен една-единствена — от тези, които ми приличаха — и я закичи на ревера си. Горкото момче! Много е мило.

Мутие, 11 юни

На прозореца ми тази сутрин имаше рози… Нов подарък от моя обожател! Цяла кошница светли нежни рози, от тези, които ми приличат — ако вярвам на думите на Лео Гослен. Този път цветята издаваха името на изпращача.

Бях решила да се покажа хладна и надменна, но не можех да се отнеса зле към тези клети цветя. Затова взех розите, загърнах ги в папрат, поставих ги в добре затворена кошница и ги изпратих за олтара на една от черквите в Мутие.

12 юни

Малкият Лео, този невръстен хлапак, започва да става много смел. Изповяда ми любовта си!

Тихо и кротко, както обикновено. Казал на Прюданс, че баща му го изпраща по работа, свързана с благотворителната разпродажба. Прюданс без никакво колебание го въведе веднага в салона, където се намирах.

Носеше паричен дар, малко закъснял наистина. Във всеки случай причините, които изтъкваше, бяха лишени от всякаква яснота и поводът за посещението му ми се видя подозрителен.

— Не мога, след като веднъж разпродажбата е привършена, да приема този дар, господине… Обърнете се, моля ви, направо към касиерката или председателката на дружеството.

И понеже станах, за да се сбогувам, малкият изведнъж почервеня страшно под русата си грива и сключи ръце като послушно дете, което се готви да каже молитвата си:

— О, госпожице — замоли той, — не бъдете лоша към мен! Толкова отдавна аз… Тази зима не благоволихте да отговорите на моето писмо… Помислих, че сте се засегнали…

— Разбира се — отвърнах. — Засегната съм и днес…

Той ме прекъсна:

— Бъдете справедлива към моята любов! Признайте, че съм бил винаги послушен и сдържан и никога не съм ви досаждал с молбите си… Но колкото и да я премълчавах, моята любов ставаше по-силна.

После продължи по-решително:

— Много съм млад, госпожице, едва на осемнадесет години… Но ако искате да ме изчакате, ще бъда ваш съпруг.

Не можах да сдържа смеха си при мисълта за съпруг, по-млад от мен! В очите ми Лео е дете и не можех да намеря сили дори да се престоря на сърдита.

Моят смях го обиди.

— Вие не възприемате сериозно думите ми! — упрекна ме той.

— Не, не мога… Не мога да кажа, че не съм трогната, твърде трогната съм дори от вашите грижи, но вие сте толкова млад… пък и аз също съм толкова млада! И двамата сме деца… Помислете, мога да се омъжа само за съпруг, който е по-възрастен от мен! И освен туй вие съвсем не изглеждате така, както си представям моя мъж!

— А как си представяте вашия съпруг? — запита Лео Гослен ядосан. — Като старец ли?

— Не, разбира се, но като… като един млад мъж, по-висок от вас, не тъй рус, по-улегнал, със сериозни очи… почти черни, които ще стават сини, когато ми се усмихват. Представям си го като учен човек, който ще обича страшно много книгите… И ще бъде малко стеснителен… Ще се облича в тъмни дрехи и ще живее в една стара, много стара къща…