Ги Шантпльор - След раздялата

— Господине, струва ми се, че вашето най-съкровено желание е завръщането на една жена, нали? Госпожа Жувенел трябва да е много млада, защото и вие самият…

— Тя е на деветнадесет години.

Моята възраст! Но сърцето ми не посмя да се зарадва.

— Горката!… Дете е още! Скоро сте се оженили, нали?

— Да, съвсем скоро, госпожо!

Отчаях се… Не беше ли отдавна, много отдавна, когато двамата стояхме пред олтара? Северен може би говореше за друга женитба…

Минахме в салона, където ни очакваше кафето. Продължих майчински:

— Руса или тъмнокоса е жена ви, господине?

— Руса, госпожо.

— Дребна?

— Не.

— Значи висока?

— Не… средна на ръст.

Руса и средна на ръст! Не бях аз!… И все пак касаеше се за лична преценка, може би Северен ме виждаше такава.

— За бедното дете, далеч от Прийоре, времето трябва да е безкрайно тъжно и дълго! — въздъхнах аз.

— О, не зная! — отвърна Северен горчиво. Северен се съмняваше, че жена му скучаеше далеч от него! Тогава положително се касаеше за мен!

— Каква беда, че сега, в най-хубавото време на брака ви, малката ви съпруга е далеч от вас! — въздъхнах. — Жалко, аз съм възрастна и мога да ви кажа, че чувствата не бива да се пилеят!

— О, госпожо, тази тъжна раздяла трае повече от шест месеца… Лошото създание избяга от мен, преди да спи в стаята, която толкова ви хареса, и в деня на сватбата ми написа най-жестокото прощално писмо…

Последното ми съмнение изчезна. Почувствувах се доволна и спокойна. Аз бях!

Но как? Северен ме обвиняваше, че съм избягала и съм го изоставила! А не беше ли той, който ме напусна и изостави? Старческият ми глас стана изведнъж строг:

— Господине, вашата вина трябва да е много голяма, за да може жена ви да се реши да напусне семейното огнище. При това обикновено вината е у мъжа…

Северен се усмихна.

— О, госпожо, само едно топло и сърдечно обяснение и ние двамата лесно бихме се разбрали…

— Отдавна трябваше да поискате това обяснение, господине!

— Не бях способен да го сторя, госпожо… Тази девойка, наивна и жестока, ме плашеше и смущаваше…

— Трябваше на всяка цена да я спечелите отново…

— Насила?

— Дори и със сила… Ако бяхте отвлекли жена си — както други можеха да го сторят, — щяхте да получите желаното обяснение, господине.

Сините очи на Северен блеснаха.

— И това е едно разрешение — каза той. — Ще размисля върху него.

— Късно е вече! Вие трябва да измолите прошка за твърде много неща, пък и се съмнявам, че тя ще ви прости.

— О, госпожо, да знаете каква е моята история! Изглежда невероятна като най-невероятния от романите!

И Северен започна да разказва историята си на старата маркиза…

— Струва ми се — заяви накрая домакинът, — че отначало мъжкото ми честолюбие се почувствува страшно засегнато. Ядосах се, задето бях лъган по такъв начин. Но все пак в дъното на душата си бях простил на малкото есенно листо… Макар че по едно време това невинно дете ми се виждаше опасна кокетка, която се бе подиграла и надсмяла над мен!

— Нищо подобно! — прекъсна го маркиза Дьо Линефридо. — Нима не разбирате, че…

И като се успокои, добави:

— Впрочем, господине, тези неща са от съвсем интимен характер и не засягат една чужда жена като мен. По-добре да не ги разнищваме…

— Защо!… Светът е малък, госпожо. Може някой ден да срещнете Фридолин Десли… Фридолин Жувенел, моята жена, и бих искал да ме защитите, в случай че тя ви говори лошо за мене… Впрочем искам да ви обясня още нещо, госпожо… Вие сигурно се питате как се реших да се оженя за нея. Това бе доста сложно. Действително бях искрен, когато се смятах за отговорен за деликатното положение, в което моето идване бе хвърлило Фридолин Десли. Бях искрен и когато казвах, че искам да отърва това прекрасно същество от вулгарната и дребна личност, която му бе избрана за годеник. Но истината е, че я обичах… обичах я много по-дълбоко много по-горещо, отколкото признавах и на самия себе си.

— Обичали сте я зле! — забеляза маркизата смутено.

— Уви! Човек обича както може… и после, Фридолин се омъжи за мен не от любов, а защото така я съветваше госпожа Глориет… Бил съм „добра партия“… Госпожа Глориет не го скри от мен.

— Каква подлост! Защо го е казала!

— Госпожа Арманд ме съветваше да бъда търпелив… Заминете! Оставете Фридолин да се успокои, казваше тя… Фридолин не може още да ви обича, нима искате да ви намрази?…

— Откъде е знаела тя?

— Аз самият си мислех: „Фридолин ме намира непохватен и скучен.“