Анри Шариер - Пеперудата

— Извинете ме, толкова бях развълнуван, че дори и не помислих. Простете ми, задето забравих.

— Спокойно, няма какво да ти прощаваме. Сега аз ще направя по едно хубаво кафе за всички.

— Сигурно си доволен, Папи, най-после си на свобода, след толкова дълги години на борба. Всички се радваме за теб.

— Надявам се, че и вашият ред ще дойде скоро.

— Сто на сто — отвърна Тото. — Капитанът ми каза, че всеки петнадесет дни ще пуска по един от нас. Какво ще правиш, като излезеш оттук?

Поколебах се секунда-две и после, въпреки страха, че ще ми се подиграят, смело отвърнах:

— Какво ще правя ли? Е, не е много сложно — ще започна работа и ще живея почтено. Бих се срамувал, ако извърша престъпление в тази страна, която ми повярва.

Останах изненадан, защото вместо ироничния отговор получих уверения едновременно и от тримата:

— И аз реших да бъда почтен. Прав си, Папи, сигурно ще ни е трудно, но си струва усилието. Тези венецуелци заслужават да ги уважаваме.

Не можех да повярвам на ушите си. Нима чувах тези думи от Тото — скитника от бедните квартали около Бастилията? Това наистина ме обърка! Нима и Антарталия реагираше по същия начин — той, който през целия си дълъг живот бе пребърквал джобовете на другите? Истинско чудо. А Дьопланк, този професионален сводник — нима дори той не мислеше да намери някоя подходяща мацка и да започне да я експлоатира? Още по-невероятно. И четиримата избухнахме в смях.

— Хайде стига, бе! Тази сценка си заслужава да се запомни. Ако утре някой от нас се върне на Монмартър и я разкаже насред Плас Бланш, никой няма да му повярва!

— Хората от нашата среда ще повярват, приятелю. Те ще ни разберат. Само мърльовците ще се смеят. Повечето французи не допускат, че един човек с минало като нашето може да стане почтен. Тук е разликата между венецуелския и нашия народ. Разказах ви за оня човек от Ирапа, бедния рибар, който обясни на полицейския префект, че една душа никога не е напълно загубена и че трябва да й се даде шанс и да й се помогне да стъпи на правия път. Почти неграмотните рибари от залива Пария, изгубени на края на света някъде из огромното устие на Ориноко, показаха повече хуманизъм от много наши съграждани. Прекомерният технически прогрес, напрегнатият живот, обществото, стремящо се единствено към нови технически изобретения и по-лек живот… У нас вкусват научните открития така, както се смуче захарна пръчка — апетитът за удобства се разгаря, а заедно с него и решимостта да ги постигнеш. Всичко това убива душата, съпричастието, съчувствието, благородството. Нямаш вече време да се занимаваш с околните, още по-малко с грешките на правосъдието. В тази пустош тук дори властите гледат по друг начин на нещата. Те са отговорни за общественото спокойствие и въпреки това рискуват да си навлекат големи неприятности, но да спасят човека. А това е прекрасно.

Имах чудесен костюм в морскосиньо, подарен ми от моя ученик, който днес е полковник. Преди месец той замина за офицерската школа, след като на конкурса се класира сред първите трима. Радвах се, че с уроците, които му давах, съм допринесъл поне малко за успеха му. Преди да отпътува, той ми подари някои почти нови дрехи. Стояха ми много добре. Благодарение на него — Франсиско Боланьо, сержант от националната гвардия и глава на семейство, щях да изляза оттук облечен като добър гражданин.

Този висш офицер, който сега е полковник в националната гвардия, в продължение на двадесет и шест години ме удостоява с благородното си и безкористно приятелство. Той олицетворява честността, благородството и най-възвишените чувства, които човек може да притежава. Въпреки високия му пост във военната йерархия, той нито веднъж не пропусна да ми засвидетелства другарството си и да ми помогне, ако имам нужда. Дължа много на полковник Франсиско Боланьо Утрера.

Да, бих направил дори невъзможното, за да остана почтен. Единственото неудобство е, че никога не съм работил и нищо не умея да върша. Ще се наложи да се захващам с какво ли не, за да си изкарвам хляба. Няма да е лесно, но ще успея. От утре ще бъда човек като всички останали. Загуби баса, прокуроре, аз завинаги излязох от блатото.

Въртях се в хамака си, неспособен да заспя през последната нощ от моята затворническа одисея. Станах, прекосих градината, за която толкова добре се грижех през изтеклите месеци. Луната осветяваше всичко като че ли беше ден. Реката безшумно течеше към устието си. Не се чуваха птичи гласове — дори птичките спяха. Небето беше осеяно със звезди, но луната грееше така ярко, че трябваше да й обърнеш гръб, за да ги забележиш. Пред мен се разстилаше джунглата, чиято плътност беше разкъсвана само от поляната, където се издигаше селото Елдорадо. Дълбокият покой на природата подейства отпускащо на нервите ми. Лека-полека възбудата ми стихна, а ведрината наоколо ми вдъхна спокойствието, от което се нуждаех.