Анри Шариер - Пеперудата

Вечер се занимавах да давам уроци по математика на един сержант (днес той вече е полковник), който се подготвяше за изпити за офицерско звание. Човекът беше достоен и на него можеше да се разчита (доказа ми го по време на последвалото ни двадесет и пет годишно приятелство). Нарича се полковник Франсиско Боланьо Утрера.

— Какво е това, Франсиско? Скален кристал ли е?

— Не — отвърна той, след като го огледа внимателно. — Диамант е. Скрий го добре и никому не го показвай. Къде го намери?

— В лехата с доматите.

— Странно. Дали не си го донесъл, като си ходил за вода при реката? Попада ли и пясък в кофата ти, когато загребваш вода?

— Да, случва се.

— Сигурно това е отговорът. Брилянтът е попаднал в кофата ти от река Карони. Потърси дали не си донесъл и други, но внимавай. Никога не се случва да откриеш само един скъпоценен камък. Там, където си го намерил, непременно трябва да има и други.

Тото се захвана за работа.

Никога досега в живота си не беше работил с такова усърдие. Двамата ни другари — на тях не бяхме казали нищо — му подхвърляха:

— Стига си се блъскал, Тото. Ще пукнеш, докато влачиш тия кофи с вода. Отгоре на всичко загребваш и пясък от реката.

— Това е, за да олекотим пръстта, приятелче — отвръщаше Тото. — Като я смесваме с пясъка, филтрира по-добре водата.

Въпреки подигравките ни, Тото продължаваше да мъкне вода от реката. Веднъж по пладне, по средата на поредния курс, той се спъна и падна по лице точно пред сенчестото местенце, където ние се бяхме разположили. От разсипания пясък се търкулна диамант, голям колкото две грахови зърна. Ако не беше леко откършен, нямаше да го забележим. Грешката на Тото беше, че се хвърли да го вдигне твърде бързо.

— Я виж ти — възкликна Дьопланк. — Това да не е диамант? Войниците ми казаха, че в реката се намират диаманти и злато.

— Ето затова мъкна непрекъснато вода. Видяхте ли, че не съм толкова тъп! — отвърна Тото доволен, че най-после може да оправдае прекомерното си трудолюбие.

За да приключа с две думи историята около диамантите, ще ви кажа, че след шест месеца Тото притежаваше седем-осем карата. Аз имах с около дузина повече, но разпределени в тридесетина малки камъчета. Според жаргона на миньорите те ставаха само за „промишлена употреба“. Един ден обаче намерих диамант, голям шест карата. По-късно в Каракас го дадох да се шлифова и остана четирикаратов камък, който и досега денонощно нося на пръстен. Дьопланк и Антарталия също посъбраха няколко диамантчета. Аз все още пазех каторжническия си патрон и държах богатството си в него. Останалите също си пригодиха нещо като патрони. Никой не знаеше за откритието ни освен бъдещият полковник — сержант Франсиско Боланьо. Доматите и другите насаждения покълнаха и дадоха плодове. Офицерите честно и почтено си плащаха за зеленчуците, с които ги снабдявахме всекидневно.

Ползвахме се с относителна свобода. Работехме без какъвто и да било надзор и спяхме в двете колибки. Никога не стъпвахме в лагера. Отнасяха се към нас добре и ни уважаваха. Разбира се, при всеки удобен случай настоявахме пред директора да ни пусне на свобода. Всеки път отговаряше: „Да, да“, но ето че от осем месеца нищо такова не се случваше. Започнах да споменавам за бягство. Тото не искаше и да чуе. Останалите също. За да проуча реката, се снабдих с рибарска мрежа и въдица. Започнах да продавам и риба, и най-вече прочутата caribes — месоядна риба, която стигаше до килограм парчето и имаше зъби на акула.

Днес настъпи истинска революция. Гастон Дюрантон, наричан още Изкривения, избяга, отнасяйки седемдесет хиляди боливара от касата на директора. Тоя каторжник имаше интересна съдба.

Като дете попаднал в поправителния дом на остров Олерон и там работел като обущарче. Един ден коженият ремък, който придържал обувката на коляното му и минавал под стъпалото му, се скъсал и изкълчил крака му в тазобедрената става. Лекували го зле, ставата се понаместила криво-ляво, но оттук нататък той си останал изкривен, с ненаместен крак. Било мъчително да го наблюдаваш как ходи — хилавото и осмивано момче можело да се придвижва само влачейки непослушния си крак. Бил пристигнал в каторгата на двадесет и пет години. Няма нищо странно в това, че след дългия си стаж из поправителните домове станал крадец.

Всичко живо му викало Изкривения. Почти никой не знаел истинското му име — Гастон Дюрантон. Изкривен бил, Изкривения го наричали. Но въпреки подигравките сполучил да избяга от каторгата и да стигне чак до Венецуела. Това се случило по времето на диктатора Гомес. Малко каторжници успели да оцелеят при тогавашните репресии. Сред редките изключения беше и доктор Бугра, който беше спасил цялото население на бисерния остров Маргарита след пламналата епидемия от жълта треска.