Анри Шариер - Пеперудата

Някои от офицерите нелегално караха затворниците да търсят злато и диаманти в река Карони. Сензационни открития не бяха направени, но резултатите бяха достатъчно обнадеждаващи, за да поощрят търсачите. Имаше двама души, които работеха по цял ден в дъното на градината ми — вместо сито използваха обърната надолу китайска шапка. Пълнеха я с пръст и вода. Като по-тежки диамантите потъваха и оставаха най-отдолу. Отбелязахме вече и един смъртен случай. Някакъв тип крадял от „шефа“ си. В резултат на избухналия по този повод малък скандал нелегалната „мина“ беше закрита.

Имаше в лагера един човек с изцяло татуирани гърди. На шията му беше изписано „Майната му на палача“. Дясната му ръка беше парализирана. По изкривената му уста и висящия от нея лигав език можеше да се познае, че е получил удар. Къде? Никой не знаеше. Беше пристигнал тук преди нас. Откъде идеше? Със сигурност можеше да се каже само, че беше каторжник или избягал заточеник. Татуировките му сочеха, че е бивш престъпник.

Копоите и затворниците го наричаха Пиколино. Отнасяха се добре с него, даваха му редовно да яде по три пъти на ден, снабдяваха го и с цигари. Сините му очи живо реагираха на всичко и погледът му невинаги беше тъжен. Щом видеше някой, когото обича, зениците му засияваха от щастие. Разбираше всичко, което му казваха, но не можеше нито да говори, нито да пише: дясната му ръка беше парализирана, а на лявата липсваха палецът и два пръста. Тази човешка отломка оставаше с часове до телената ограда в очакване да мина оттам със зеленчуците на път към офицерската столова. Всяка сутрин се спирах да му поговоря. Подпрян на бодливата тел, той ме гледаше и хубавите му очи се изпълваха с живот, въпреки че тялото му беше почти мъртво. Казвах му по няколко мили думи и той кимваше с глава или мигаше с клепачи, за да ми покаже, че следи мисълта ми. Горкото му парализирано лице светваше за миг, а очите му се стремяха да изкажат толкова много неща. Винаги му носех по някой деликатес — салати от домати, марули, краставици, приготвени с олио и оцет, малки пъпеши, печена на скара риба. Той не гладуваше, защото храната във венецуелската каторга беше обилна, но подаръците ми разнообразяваха постоянното меню. Накрая му давах и цигари. Тези наши срещи се превърнаха в навик и дори войниците и затворниците започнаха да го наричат сина на Папийон.

Може да ви прозвучи невероятно, но тези венецуелци са толкова завладяващи и грабващи хора, че аз реших да им се доверя. Нямаше да бягам повече. Приех ненормалното си положение на затворник с надеждата, че един ден ще стана частица от техния народ. Сигурно ви изглежда парадоксално. Дивашкият начин, по който се отнасят към затворниците си, не ме окуражаваше да се влея в обществото им, но разбирах, че и затворниците, както и войниците, приемат телесните наказания в реда на нещата. Ако войник допуснеше грешка, той също получаваше няколко удара с биволската жила. И няколко дни по-късно същият този войник разговаряше с изпълнителя на присъдата си като че нищо не се е случвало.

Варварската система беше останала от времето на диктатора Гомес, който в продължение на дълги години беше управлявал страната с подобни методи. Навикът се бе затвърдил до такава степен, че дори полицаите наказваха гражданите под тяхна юрисдикция със същото средство — камшика.

До освобождаването ми се стигна благодарение на една революция. Преврат с участието на военни и цивилни свали президента на републиката Ангарита Медина — един от най-големите либерали, които историята на Венецуела е познавала. Той беше толкова добър, такъв демократ, че не успя или не пожела да се опълчи срещу превратаджиите. Разправяха, че категорично отказал да пролее кръвта на свои сънародници, за да се задържи на поста си. Този голям войник на демокрацията, разбира се, не знаеше какво става в Елдорадо.

Абе с две думи, месец след революцията всички офицери бяха сменени. Започна се следствие около смъртта на пребития колумбиец. Директорът и баджанакът му бяха уволнени и на тяхно място дойде бивш дипломат адвокат.

— Да, Папийон, ще ви освободя още утре, но бих искал да вземете със себе си онзи нещастник Пиколино, за който се грижите. Не знаем нищо за неговата самоличност, но аз ще му издам документи. Що се отнася до вас, ето ви редовни документи с истинското ви име. Условията, при които ви освобождавам, са следните — преди да се установите в някой голям град, трябва една година да живеете в слабо населено място. За вас това ще бъде свободен живот без надзор, но в същото време ние ще можем да ви наблюдаваме и да си направим заключение за това как се каните да се устроите оттук нататък. Ако в края на тази година местният началник на полицията ви даде сертификат за добро поведение — а аз искрено вярвам в това, — ще сложим край на интернирането ви. Смятам, че за вас Каракас ще бъде идеалният град. Вече ще живеете в нашата страна съвсем законно. За нас миналото ви няма значение. На вас остава да докажете, че сте достоен за възможността, която ви се дава, и да се превърнете в почтен човек. Надявам се, че до пет години ще станете мой съгражданин — че ще бъдете натурализиран от новата ви родина. Бог да ви пази! Благодаря ви, че приехте да се грижите за нещастния Пиколино. Мога да го освободя, само ако някой се подпише, че поема отговорността за него. Да се надяваме, че в някоя болница ще успеят да го излекуват.