Анри Шариер - Пеперудата

И така, утре в седем сутринта, придружен от Пиколино, ще стана истински свободен. Топлина заля сърцето ми — най-после успях веднъж завинаги да победя „блатото“. Беше август 1944 година. Очаквах този ден от тринадесет години насам.

Прибрах се в къщурката насред градината. Помолих другарите ми да ме извинят — имах нужда да остана сам. Вълнението бе твърде силно и твърде красиво, за да го споделям с други хора. Въртях в ръцете си документите, дадени ми от директора — в левия ъгъл имаше моя снимка, горе беше вписан номер 17286229 и датата на връчването — 3 юли 1944 година. В средата бе изписана фамилията ми, отдолу — малкото ми име. След тях датата на раждането — 16 ноември 1906 година. Документът беше напълно редовен, подписан и подпечатан от съответните власти. Положение във Венецуела: „резидент“. Прекрасна е тази дума резидент. Тя означава, че имам венецуелско жителство. Сърцето ми биеше до спукване. Искаше ми се да падна на колене, за да благодаря на Господ. Но ти не знаеш нито една молитва, а и не си кръстен. Към кой бог ще се обърнеш, след като не принадлежиш на нито една религия? Дядо Господ на католиците? На протестантите? На евреите? На мохамеданите? Кого да избера, за да му посветя измислената от мен молитва. Но защо точно днес се колебая към кой бог да се обърна? Винаги, когато съм го призовавал или проклинал, съм мислел за младенеца Исус в обора, заобиколен от магарето и бивола. Дали пък в подсъзнанието си не крия все още някакво озлобление към колумбийските монахини? Защо вместо това да не мисля за единствения, прекрасния архиепископ на Кюрасао Монсеньор Иреней дьо Брюн? Или за добрия свещеник от Консиержери?

Утре ще бъда свободен, напълно свободен. След пет години ще бъда натурализиран венецуелец, защото отсега съм сигурен, че няма да допусна никаква грешка на тази земя, която ме приюти и ми се довери. Оттук нататък трябва да живея два пъти по-честно от останалите.

В крайна сметка прокурорът, ченгетата и дванадесетимата глупаци успяха да ме пратят невинен в каторгата, само защото бях мошеник. Животът ми на авантюрист им позволи да изтъкат около личността ми цяла мрежа от лъжи. Да отваряш касите на другите хора не е най-достойната професия и обществото с пълно право се защитава от онези, които я практикуват. Бях хвърлен в блатото, защото, честно казано, се държах като постоянен кандидат за това място. Да, вярно, подобни наказания не са достойни за народ като френския; да, действително, обществото има право да се защитава, но не и да си отмъщава така долно. Но това е друга тема. Не мога да изтрия миналото си с един замах. Трябва първо да се реабилитирам в собствените си очи, а после и в очите на другите. Затова, Папи, благодари на католическия Господ и му обещай нещо много важно.

— Прости ми, Боже, задето не умея да се моля, но надникни в сърцето ми и ще видиш, че думите не могат да опишат благодарността ми за това, че ме доведе дотук. Борбата беше трудна, тежък беше кръстът и ако успях да преодолея всички препятствия и да доживея до този благословен ден здрав и читав, то е, защото Ти ми помогна. Какво бих могъл да сторя, за да Ти изразя искреното си признание за сторените от Теб добрини?

— Откажи се от отмъщението си.

Нима настина чух тази фраза, или ми се стори, че я чувам? Не знам, но тя ми прозвуча отчетливо като плесница през лицето. Почти съм готов да повярвам, че действително съм я чул.

— О, не! Само това не! Не искай от мен такова нещо. Тези хора ми причиниха премного страдания. Как искаш да простя на подлите полицаи или на лъжесвидетеля Полен? Да се откажа от изтръгването на езика на лишения от човещина прокурор? Не, невъзможно. Искаш твърде много. Не, не и не! Съжалявам, че Ти се противопоставям, но няма да се откажа от отмъщението си на никаква цена.

Излязох, боях се, че ще се смиля, не исках да абдикирам. Направих няколко крачки из градината. Тото подреждаше стъблата на насажденията със зелен фасул така, че да се увият около пръчките. Тримата се приближиха към мен — изпълненият с надежди парижанин Тото, който беше стигнал дотук, тръгвайки от калта на Рю дьо Лап, роденият в Корсика джебчия Антарталия, който в продължение на дълги години беше освобождавал парижани от портфейлите им, и Дьопланк от Дижон, който беше видял сметката на друг сводник. Погледнаха ме — лицата им светеха от щастие, че най-после ме виждат свободен. Без съмнение скоро щеше да дойде и техният ред.

— Не донесе ли от селото някоя бутилка вино или ром, за да отпразнуваме заминаването ти?