Анри Шариер - Пеперудата

— Доколкото разбрах в Джорджтаун, ония не са се включили във войната. Останали са неутрални.

— Сигурен ли си?

— Сто на сто.

— Е, тогава за нас става опасно.

Вече различавахме светлините и по двата бряга. Отново чухме сирената, която този път изсвири три сигнала поред. Отдясно до нас достигнаха няколко светлинни сигнала. Луната изгря, като освети пътя ни. Точно отсреща се издигаха две огромни остри скали. Сигурно заради тях виеше сирената, предупреждаваше, че е опасно да се приближаваме натам.

— Я гледай, шамандури! Цяла редица. Защо не се вържем за тях, за да дочакаме деня? Свали платното, Шапар.

Той смъкна с едно дръпване парцала, съшит от ризи и панталони, който аз толкова претенциозно наричах платно. Послужих си с греблото като със спирачка и приближих към „шамандурите“ с носа напред. За щастие беше ни останало парче въже, завързано за лодката толкова здраво, че тайфунът не бе успял да го откъсне. Ето, закачихме се. Не директно за шамандурата, която изглеждаше много странно и нямаше по себе си никакви куки за закачане, а за въжето, свързващо две плуващи топки една за друга. Сигурно бяха поставени, за да обозначават някакъв воден коридор. Залюляхме се кротко до шамандурите и без да обръщаме повече внимание на сирената, която продължаваше да се дере от дясната ни страна, се свихме на дъното на лодката и се завихме с платното, предпазвайки се от вятъра. Приятна топлина обля пронизаното ми от вятъра и нощния хлад тяло и аз пръв от компанията захърках, потънал в дълбок сън.

Когато се събудих, вече се беше развиделило. Слънцето се измъкваше от постелята си, морето беше леко развълнувано, а синьо-зеленият му цвят подсказваше, че дъното е покрито с корали.

— Какво ще правим сега? Ще поемем ли към твърдата земя? Умирам от глад и жажда.

За първи път някой си позволяваше да се оплаче от глад, въпреки че не бяхме хапнали от седем дни насам.

— Толкова близо до земята сме, че не можем да допуснем сериозна грешка — предположи Шапар.

От мястото си виждах ясно надалеч. Зад двете скали се простираше морето, земята там бе прекъсната — значи отдясно бе Тринидад, а отляво Венецуела. Нямаше съмнение, че се намираме в залива Пария. Водата беше синя, а не жълта от наносите на Ориноко, тъй като плувахме по течението на канала, разделящ двете страни.

— Какво да правим ли? Гласувайте. Въпросът е твърде сериозен, за да взема решението сам. Отдясно се намира английският остров Тринидад, отляво — Венецуела. Къде искате да отидем? Като имаме предвид състоянието на лодката и нашето изтощение, трябва да стигнем колкото можем по-скоро до бряг. Между нас има двама освободени каторжници — Гиту и Бариер. Ние тримата с Шапар и Дьопланк сме изложени на повече опасности. Затова именно ние тримата трябва да решим. Съгласни ли сте?

— Най-разумно би било да идем в Тринидад. Условията във Венецуела са ни непознати.

— Не е нужно да взимате каквото и да било решение — намеси се Дьопланк. — Този катер, който идва насреща ни, ще го вземе вместо нас.

И действително, към нас се бе устремил бърз катер. Спря на разстояние от петдесетина метра. Някакъв човек на борда му взе високоговорител в ръце. Забелязах, че знамето им не е английско. Цялото бе обсипано със звезди, изглеждаше много красиво — никога досега не бях виждал подобно знаме. Сигурно беше венецуелско. По-късно то щеше да се превърне в „моето знаме“, в символ на новата ми родина — вълнуващото доказателство, че и аз като всички нормални хора по света мога в парче плат да видя обединени най-благородните черти на един велик народ — моя народ.

— Quien son vosotros (Кои сте вие)?

— Французи сме.

— Estan locos (Луди ли сте)?

— Защо?

— Porque son amarados a minas (Защото сте се завързали за мини).

— Вие затова ли не се приближавате?

— Да. Бързо се отвържете.

— Слушаме.

Шапар размота въжето за три секунди. Действително ние се бяхме закачили ни повече, ни по-малко за верига плуващи мини. Не бяхме хвръкнали във въздуха само по една случайност — обясни ми капитанът на катера, който ни изтегли. Без да се качват на борда ни, хората от екипажа ни подадоха кафе, подсладено топло мляко, цигари.

— Вървете във Венецуела, там ще се отнесат добре с вас, уверявам ви. Не можем да ви изтеглим до сушата, тъй като трябва спешно да окажем помощ на един ранен при фара на Баримас. Не се опитвайте да стигнете до Тринидад, защото възможностите да се натъкнете на мина са девет на десет…

След като ни пожела „Adios, buena suerte“ (Сбогом, на добър час), катерът се отдалечи. Оставиха ни два литра мляко. В десет сутринта с позапълнен от кафето и млякото стомах и цигара в уста аз без никакви усилия изкарах лодката върху ситния пясък на непознатия плаж, където петдесетина души чакаха да видят кой ще слезе от странния съд със скършена мачта и съшито от панталони и ризи платно.