Анри Шариер - Пеперудата

Той протегна към нея ръце и я повика, а тя започна с жестове да обяснява, че не знае как да постъпи. Майка й й е дарила живот — тя показа как нещо малко излиза от корема на майката. После тя й е дала гърдата си да суче. Нима девойката ще забрави всичко това, за да последва любимия си? Може би да, но почакай, не бързай — казваше му тя с жестове, остави ме още малко да погледам родителите си. Те бяха толкова добри към мен, че допреди ти да се явиш, живеех само заради тях.

Тогава на свой ред младежът й обясняваше с мимики, че животът иска и тя да стане съпруга и майка. Цялата сцена се развиваше на фона на надпяванията на група младежи и девойки. Накрая тя още веднъж се отскубна от съпруга си, изтича да целуне майка си и баща си, после сама скочи в обятията му и той бързо я отнесе към обкичената с цветя каручка, която ги очакваше.

Подготвяхме бягството си внимателно. Просторната и дълга лодка, хубавото платно, първокачествените кормило и кливер бяха осигурени така, че полицията да не се усети.

Скрихме корабчето си надолу по течението на Пенитънс Ривърс — малката рекичка, която се вливаше в Демерара. Беше боядисано и номерирано точно като една регистрирана в Джорджтаун китайска риболовна лодка. Само екипажът бе друг. За да минем спокойно под светлината на прожекторите, не биваше да се изправяме в цял ръст, тъй като китайците от имитирания кораб бяха ниски и мършави, а ние бяхме високи и яки.

Всичко мина без проблеми и ние излязохме от Демерара, за да поемем пътя в открито море. Въпреки радостта, че сме се измъкнали и че вече няма опасност да ни заловят, нещо ми пречеше да се насладя на успеха. Бях заминал като крадец, без да предупредя моята индийска принцеса. Не се гордеех със себе си. Тя, баща й, расата й ми сториха само добрини, а аз им се отплащах зле. Не се стараех да намеря аргументи, за да оправдая поведението си. Смятах постъпката си за грозна и ни най-малко не я одобрявах. На тръгване оставих на явно място върху масата шестстотин долара, но парите не могат да заплатят всичко на този свят.

Трябваше в продължение на четиридесет и осем часа да вървим само на север. Обзе ме отново старото желание да стигна до Британски Хондурас. Това значеше два, че и повече дни в открито море.

В бягството участвахме петима души — Гиту, Шапар, Бариер от Бордо, Дьопланк от Дижон и аз, Папийон, капитан на кораба.

Едва бяха изминали тридесетина часа, и попаднахме на страхотна буря, последвана от нещо като тайфун, циклон. Светкавици, гръмотевици, огромни блъскащи се вълни, ураганен вятър, вилнеещ в кръг около нас — напълно безпомощни, ние оставихме стихиите да ни гонят през едно море, каквото никога дотогава не бях виждал, нито можех да си представя. За първи път ставах свидетел на това, как ветровете сменят посоките си с такава сила и скорост, че престанахме да чувстваме пасатите, а вихърът ни запрати обратно там, откъдето бяхме тръгнали. Ако това чудо бе продължило осем дни, току-виж, щяхме да се върнем в каторгата.

Въпросният тайфун бил паметен и за жителите на сушата — научих по-късно в Тринидад от френския консул господин Агостини. Стихията бе унищожила повече от шест хиляди бананови дървета от личната му плантация. Минала като трион и буквално изсякла горичките на височина един човешки бой. Къщи са били изтръгвани от основите им и захвърляни надалеч — на земята или в морето. Ние от своя страна загубихме всичко — провизиите, багажа, бъчвите със сладка вода. Мачтата се счупи, платното се скъса, а най-страшното бе, че кормилото излезе от строя. Като по чудо Шапар успя да спаси малкото ни гребло и оттук нататък аз управлявах лодката с него. Не стига това, ами по едно време се съблякохме до голо, за да скалъпим нещо като ново платно. Използвахме всичко — сака, панталони, ризи. И петимата останахме само по гащи. Съшито с помощта на малко жица, която успяхме да намерим на борда, въпросното платно ни помогна да се движим почти нормално, въпреки прекършената мачта.

Пасатите отново задухаха нормално и аз се възползвах от това, за да обърна лодката на юг и да се опитам да стигна до твърда земя, ако ще и да е Английска Гвиана. Щяхме да посрещнем очакващата ни там присъда като добре дошла. Другарите ми се държаха достойно по време на бурята. Впрочем меко е да се каже буря — по време на катаклизма, на потопа, на циклона.

Едва шест дни по-късно, два от които протекоха при пълно затишие, видяхме земя на хоризонта. Не можехме да управляваме лодката по свое желание, тъй като разполагахме единствено със скалъпеното платно, в чиито дупки вятърът се оплиташе. Късото гребло също не ми помагаше да насочвам корабчето с твърда и сигурна ръка. Тъй като бяхме голи, получихме жестоки изгаряния и загубихме силите си за борба. Не ни бе останала кожа по носовете, изглеждахме като живо одрани. В същото състояние бяха устните ни, краката, местата между бедрата и самите бедра. Мъчеше ни такава жажда, че Дьопланк и Шапар започнаха да пият солена вода.