Анри Шариер - Пеперудата

Постепенно откривах един абсолютно неподозиран досега свят, опознавах хората и обичаите им. Първите мигове, прекарани на венецуелска земя, толкова ме развълнуваха, че ако река да опиша, да изразя атмосферата на топлия прием, който ни оказа щедрото население тук, ще ми е нужен талант, много по-голям от скромните ми възможности. Мъжете — бели, черни, но най-вече леко мургави, с цвета, който придобива белият човек след няколко слънчеви бани, обикновено носеха навити до коляното панталони.

— Горките, в какво състояние се намирате! — ни казваха те.

Рибарското селище, където бяхме акостирали, се наричаше Ирапа, административна единица от щата Sucre. Младите жени, до една хубавици, нисички, но за сметка на това твърде грациозни, по-зрелите и съвсем възрастните се превърнаха тутакси в санитарки, милосърдни сестри и майки закрилници.

Под навеса на една от къщите, където вече бяха подготвили пет вълнени хамака, маса и столове, те ни намазаха с какаово масло от главата до петите. Нито един сантиметър наранена плът не остана забравена. Лежахме полумъртви от глад и преумора. Дългото гладуване беше предизвикало известно обезводняване на организма. Тукашните хора знаеха, че при това положение трябва да ни осигурят сън, но и храна на малки порции. Импровизираните медицински сестри ни сложиха да си легнем по хамаците и започнаха да ни дават малки късчета храна така, както спяхме. Бях нечовешки изтощен, силите ми ме бяха напуснали изцяло и в момента, в който ме положиха върху хамака с добре намазани с мехлем рани, буквално потънах в някаква бездна и започнах от този момент нататък да спя, да се храня и да пия, без да си давам сметка за случващото се край мен и с мен.

Празният ми стомах не можа да приеме първите лъжички с каша. Не бях единственият. И петимата на няколко пъти повръщахме всичката или част от храната, която жените се опитваха да вкарат в устите ни.

Жителите на селото бяха изключително бедни. Въпреки това всички без изключение участваха в излекуването ни. Три дни по-късно благодарение на грижите, а също и на младостта ние почти успяхме да се изправим на крака. Седяхме под освежаващата сянка на навеса от кокосови листа и в продължение на дълги часове разговаряхме с местните хора. Не бяха достатъчно богати, за да ни облекат и петимата наведнъж. Затова се организираха в малки групи. Тези тук ще се грижат за Гиту, онези за Дьопланк и прочее. Около десетина души се занимаваха с мен.

Първите дни слагахме износени, но изрядно чисти дрехи. Сега те използваха всяка възможност да ни купят по някоя нова риза, панталон, колан, чехли. Сред жените, които се грижеха за мен, имаше и съвсем свежи девойчета от индианската раса, но получили вече примеси на испанска или португалска кръв. Едната от тях се казваше Тибисей, а другата Ненита. Купиха ми риза, панталон и чифт патъци, които наричаха „aspargate“. Състояха се от гумена подметка без ток и плетена горна част. Тъканта обхващаше петата, но оставяше пръстите на краката голи.

— Няма нужда да ви питаме откъде идвате. По татуировките ви познахме, че сте избягали от френската каторга.

Това ме развълнува още повече. Та те са знаели, че сме осъдени за сериозни престъпления, че сме избягали от затвор, за чиято строгост са чели в книгите и вестниците, и въпреки това намират за най-естествено да ни се притекат на помощ! Да облечеш някого, когато си богат или заможен, да нахраниш гладния чужденец, когато нито ти, нито семейството ти търпите лишения, доказва, че си добър човек. Но да разделиш на две залъка, въпреки че не достига за теб самия и за близките ти, да споделиш мизерната си трапеза с непознатия беглец от правосъдието, е направо достойно за преклонение.

Нея сутрин всички — мъже и жени — се бяха умълчали. Изглеждаха притеснени и угрижени. Какво ли ставаше? Тибисей и Ненита седяха близо до мен. За първи път от петнадесет дни насам успях да се обръсна. От осем дни живеехме сред тези щедри хора с открити сърца. Върху раните ми се беше образувала тънка коричка и аз посмях да посегна към бръснача. Заради брадата жените не бяха успели да си съставят ясна представа за възрастта ми. Бяха очаровани, че съм толкова млад и най-наивно си го признаваха. Вярно, навършил бях вече тридесет и пет години, но изглеждах на не повече от двадесет и осем — тридесет. Да, всички гостоприемни мъже и жени сега се косяха заради нас — чувствах това със сигурност.