Анри Шариер - Пеперудата

— Какво ли става? Кажи ми, Тибисей, какво се е случило?

— Чакаме да дойдат представители на властите от Гуирия — едно съседно село. Не знаем как, но полицията е узнала, че сте тук. Затова ще изпрати свои хора.

Към мен се запъти висока красива негърка, придружена от млад мъж с навити до коляното панталони и гол до кръста. Атлетичното му тяло имаше чудесни пропорции. Ла Негрита (негърката) — във Венецуела, където няма никаква расова или религиозна дискриминация, често наричат така цветнокожите жени — се обърна към мен:

— Сеньор Енрикес (господин Анри), сега ще пристигне полицията. Не знаем дали това ще ви помогне, или навреди. Бихте ли искали да се скриете за известно време в планината? Брат ми може да ви заведе до една къщурка, където никой няма да ви открие. Ние трите с Тибисей и Ненита ще ви носим храна и сведения всеки ден.

Изключително развълнуван, аз посегнах да целуна ръка на благородното момиче, но тя внимателно я отдръпна и чистосърдечно ме целуна по бузата.

Група ездачи се приближиха към нас в галоп. Всички те имаха брадвички, с каквито тук режат захарната тръстика — носеха ги преметнати като саби над лявото си бедро, — широки колани с патрондаши и револвери, затъкнати в кобури, закопчани отдясно. Скочиха от седлата. Към нас се приближи около четиридесетгодишен мъж с монголоидно лице — дръпнати като на индианец очи, кожа с меден цвят. Беше висок и сух и носеше огромна широкопола шапка, оплетена от оризова слама.

— Добър ден. Аз съм полицейският префект.

— Добър ден, господине.

— Вие защо не сте ни предупредили, че имате тук петима бегълци от Кайен? Донесоха ми, че пребивават тук от осем дни. Отговаряйте.

— Чакахме, докато съберат сили, за да се изправят на крака и докато изгарянията им пооздравеят.

— Дошли сме да ги вземем, за да ги отведем в Гуирия. След малко ще пристигне камионът.

— Искате ли кафе?

— Да, благодаря.

Всички седнахме в кръг и засърбахме кафето. Огледах префекта и останалите полицаи. Не изглеждаха лошави. Оставяха впечатлението за хора, които се подчиняват на чужди заповеди, без да са напълно съгласни с тях.

— От Дяволския ли сте избягали?

— Не, идваме от Джорджтаун в Английска Гвиана.

— И защо не си останахте там?

— Животът там е тежък.

Шефът се подсмихна и подхвърли:

— Да не мислите, че тук ще ви е по-леко, отколкото при англичаните?

— Да, защото сме латински народ като вас.

Група от седем-осем души се приближи към нашия кръг. Предвождаше ги петдесетгодишен мъж с посребрена коса, висок повече от метър и седемдесет и пет, със светло шоколадов цвят на лицето. Имаше огромни черни очи, издаващи рядко срещани интелигентност и сила на характера. Дясната му ръка почиваше върху ръкохватката на една брадвичка, провиснала край бедрото му.

— Какво ще правите с тези хора, господин префект?

— Ще ги заведа в затвора в Гуирия.

— Защо не ги оставите да живеят тук с нас? Всяко семейство е готово да приеме по един от чужденците.

— Невъзможно, това е заповед на губернатора.

— Но те не са извършили никакво престъпление на венецуелска територия.

— Вярно, така е. Но въпреки всичко, това са много опасни хора. Трябва да са извършили тежки престъпления, след като са били осъдени на френска каторга. Отгоре на това са избягали без документи за самоличност и тяхната полиция сигурно ще си ги поиска обратно, когато научи, че са във Венецуела.

— Искаме да останат с нас.

— Не може. Заповед на губернатора.

— Напротив, може. Какво знае губернаторът за нещастните хора по този свят? Едно човешко същество никога не бива да се смята за напълно пропаднало. Въпреки престъпленията, които човек е извършил, винаги идва момент, когато той може да изкупи грешките си, да стане добър и полезен член на обществото. Нали е така, приятели?

— Да — отвърнаха мъже и жени в един глас. — Оставете ги при нас, ние ще им помогнем да започнат живота си наново. За осем дни успяхме да ги опознаем достатъчно добре, за да видим, че са смели и почтени.

— По-цивилизовани от нас са намерили за нужно да ги затворят в килии, за да не вършат повече злини — противопостави се префектът.

— Кое наричате цивилизован, шефе? — запитах аз. — Да не мислите, че французите са по-цивилизовани от хората, които ни приеха и излекуваха, само защото имат асансьори, самолети и метро? Ако искате да знаете скромното ми мнение, ще ви кажа, че у всеки член на това общество, което живее простичко сред природата, далеч от благата на механическата цивилизация, има повече човещина, благородство и добродетели. Липсват им удобствата на прогреса, но чувството им за християнско милосърдие е по-възвишено, отколкото у онези, които претендират за най-напреднала цивилизованост. Предпочитам неграмотните жители на тукашното селище пред висшистите от парижката Сорбона, особено ако душата им е като на прокурора, който навремето ме осъди. Едните са преди всичко хора, а другите са забравили, че са човешки същества.