Анри Шариер - Пеперудата

— Вече няма смисъл да симулираш, приятелю.

— Какво имаш предвид?

— И питаш! Да не мислиш, че се хванах на въдицата ти? Вече от седем години съм санитар на откачените и още след първата седмица открих, че се преструваш.

— Е, и?

— Ами искрено съжалявам, че бягството ви със Салвидиа се провали. На него това му струва живота. Наистина ми е мъчно, защото той беше добър другар, макар че не ме предупреди предварително, но сега не му се сърдя. Ако имаш нужда от нещо, кажи ми, ще се радвам да ти помогна.

Гледаше ме така открито, че не можех да се усъмня в искреността му. Вярно е, че не бях чувал нищо за него, но сигурно беше добро момче.

Горкият Салвидиа! Били се шашнали, като видели, че се е чупил. Открили парчетата от натрошените бурета, изхвърлени от морето на брега. Били убедени, че акулите са го разкъсали. Докторът вдигнал олелия до бога за разляното олио. Казал, че поради войната не можем да получим скоро нови припаси.

— Какво ме съветваш да сторя?

— Ще те впиша в групата, която всеки ден излиза от лудницата, за да ходи да взима храна от болницата. Ще можеш да се разхождаш редовно. Започни да се държиш добре. От десет проведени разговора осем да бъдат смислени. Не бива да оздравяваш прекалено бързо.

— Благодаря, а как те викат?

— Дюпон.

— Благодаря, приятелю. Няма да забравя мъдрите ти съвети.

Ето че мина около месец, откак бягството ни се провали. Шест дни след случая намериха тялото на приятеля ми, носено от вълните. По някаква необяснима случайност акулите не го бяха разкъсали. Но изглежда, че някои други риби не го бяха пощадили — разръфани били вътрешностите му и част от единия му крак. Това ми го разказа Дюпон. Черепът му бил строшен. Поради напредналия стадий на разложение не бяха правили аутопсия. Попитах Дюпон дали може да изпрати едно мое писмо по пощата. Трябваше да го предаде на Галяни, който щеше да го пъхне в чантата с официалната кореспонденция тъкмо преди да я запечата.

Писах на майката на Ромеро Салвидиа в Италия:

Госпожо, синът ви загина без букаи на краката. Загина като храбрец в морето, далеч от тъмничарите и от затвора. Загина свободен, борейки се мъжествено да извоюва свободата си. Бяхме си обещали един на друг да известим семействата си, ако някой от нас бъде застигнат от нещастие. Изпълнявам мъчителния си дълг и целувам ръцете ви със синовна почит.

След като приключих с това задължение, реших да не мисля повече за отминалия кошмар. Такъв е животът. Оставаше да се измъкна от лудницата и на всяка цена да се добера до Дяволския остров, откъдето щях да пробвам ново бягство.

Един от копоите ме назначи за градинар в градината си. Вече от два месеца пазех поведение и станах толкова ценен помощник, че проклетият му копой не искаше вече да се раздели с мен. Момчето от Оверн ми каза, че след последната визитация докторът поискал да ме изпишат и да ме пратят в лагера за „пробен срок“. Копоят обаче се противопоставил и казал, че градината му никога досега не била толкова грижливо обработвана.

Затова нея сутрин изскубах всички ягоди и ги хвърлих на боклука. На мястото на всеки корен забучих по един кръст. Колкото корени, толкова и кръстове. Няма смисъл дори да се опитвам да ви опиша последвалия скандал. Възмущението на онзи дебел плъх бе толкова голямо, че за малко не хвърли топа от гняв. Искаше да крещи, но не успяваше да изкара никакъв звук, а само се пенеше и задушаваше. Най-накрая седна на една количка и заплака най-искрено. Май малко попрекалих, но какво да се прави?

Докторът не погледна на нещата откъм трагичната им страна. Той продължи да настоява, че трябва да бъда изпратен „пробно“ в лагера, за да се реадаптирам към нормалния живот. Твърдеше, че странната идея ми е хрумнала само защото стоя съвсем сам в градината.

— Кажи, Папийон, защо изскуба ягодите и набучи на тяхно място кръстове?

— Не мога да обясня постъпката си, докторе, и се извинявам на надзирателя. Той толкова обичаше ягодите си, че наистина сега много съжалявам. Ще помоля Дядо Господ да му изпрати нови.

И ето ме обратно в лагера. Върнах се при приятелите си. Мястото на Карбониери стоеше празно и аз закачих хамака си до празното пространство така, сякаш Матю продължаваше да живее сред нас.

Докторът ме накара да избродирам на ватенката си „Подлежи на специално лечение“. Никой освен него нямаше право да ми дава заповеди. Той ми нареди да събирам окапалите листа пред болницата от осем до десет сутринта. Изпих кафето си и изпуших няколко цигари заедно с него, седнал в едно кресло пред дома му. Жена му се присъедини към нас и двамата се опитаха да ме разговорят за миналото ми.