Анри Шариер - Пеперудата

Зарязах предпазните мерки и закрещях „Салвидиа! Ромеро! Къде си?“ Никой не ми отвърна. Смазан, се отпуснах на пътя, свалих панталона и ватенката си и останах отново само по гащи. По дяволите! Приятелю, къде си? Отново се развиках с пълно гърло: „Къде си?“ Отговориха ми само вятърът, морето и вълните. Не зная колко време останах там неподвижен, напълно смазан и физически, и духовно. После заридах от гняв и запокитих торбичката с тютюн и кибрит, която висеше на врата ми — тази проява на братска загриженост към мен от страна на моя приятел, който не пушеше.

Изправих се с лице срещу вятъра и чудовищните вълни, които пометоха всичките ми надежди, размахах юмрук към небето и напсувах Бога: „Мръсна гадна свиньо, педераст, не те ли е срам да се озлобяваш така срещу мен? Ти ли се наричаш добрият Дядо Господ? Гаден мошеник, това си ти! Проклет садист — това си ти! Перверзник и мръсник! Никога повече няма да произнеса името ти! Не го заслужаваш!“

Вятърът се поукроти и временно настъпилият покой ме ободри и ме върна към реалността.

Трябваше да се върна в лудницата и ако мога, да се вмъкна обратно в лазарета. С малко повече късмет щях да успея.

Изкачвах стръмнината с една-единствена мисъл — да се прибера и да се пъхна в леглото си ни лук ял, ни лук мирисал. Без много проблеми стигнах до коридора на лазарета. Наложи ми се да прескоча оградата на лудницата, тъй като не бях видял къде Салвидиа крие ключа от портата.

Лесно намерих ключа от лазарета. Вмъкнах се и заключих два пъти след себе си. Отидох до прозореца и хвърлих ключа далеч — падна чак отвъд оградата. После си легнах. Единственото, което можеше да ме издаде, бяха мокрите ми гащи. Станах и отидох да ги изстискам в клозета. Дръпнах чаршафа върху лицето си и малко по малко започнах да се затоплям. Вятърът и морската вода ме бяха вледенили. Дали другарят ми се бе удавил? Може би вълните са го отнесли много по-надалеч от мен и той е изпълзял на другия край на острова. Дали не избързах да се върна обратно? Можех да почакам още малко. Корях се, задето толкова бързо отписах приятеля си.

В чекмеджето на малката нощна масичка имаше две хапчета за сън. Глътнах ги без вода. Слюнката ми беше достатъчна.

Събудих се от това, че някой силно ме разтърсва. Пред мен стоеше санитарят. Стаята плуваше в слънце, прозорецът бе отворен. Трима болни надзъртаха отвън.

— Какво става, Папийон? Спиш като заклан. Вече е десет часът. Не си ли си изпил кафето? Съвсем е изстинало. Хайде, изпий го.

Не бях дошъл съвсем на себе си, но все пак осъзнах, че в отношението към мен няма нищо необичайно.

— Защо ме будите?

— Изгарянията ти оздравяха и сега имаме нужда от твоето легло. Ще се върнеш обратно в килията си.

— Добре, господин началник.

Тръгнах след него. По пътя той ме остави в двора. Възползвах се от престоя си там, за да изсуша гащите си на слънцето.

Изминаха три дни, откак бягството ни се провали. Още не бях чувал и дума по този повод. От килията ме извеждаха на двора, от двора ме връщаха в килията. Салвидиа така и не се появи, значи бе загинал, горкият. Сигурно вълните го бяха разбили върху скалите. Аз успях да се измъкна на косъм и спасението ми сигурно се дължеше на това, че бях застанал зад сала, а не пред него. Кой да ти каже? Трябваше да изляза от лудницата. Щеше да ми е по-трудно да убедя докторите, че съм оздравял или поне годен да се върна в лагера, отколкото обратното. Нужно бе да им покажа, че състоянието ми се подобрява.

— Господин Рувио (това бе главният санитар), нощем ми става студено. Ако ви обещая да не си цапам дрехите, ще ми дадете ли един панталон и една риза, моля?

Копоят се шашна. Погледна ме много учуден и рече:

— Ела седни тук до мен, Папийон. Я ми кажи какво става?

— Странно ми е, дето съм тук, шефе. Това е лудница, значи сте ме турили при откачените. Да не би нещо да ми хлопа дъската? Защо съм тук? Бъдете така добър да ми обясните, шефе.

— Стари ми, Папийон, беше се разболял, но сега виждам, че си започнал да се поправяш. Искаш ли да работиш нещо?

— Да.

— С какво ти се занимава?

— С каквото и да е.

Получих дрехи и започнах да помагам в почистването на килиите. Вечер оставяха вратата ми отворена до девет часа и я заключваха едва когато на пост застъпваше първият нощен часовой.

Вчера вечерта за първи път се заговорих с един от каторжниците санитари — момче от Оверн. Стояхме сами в кабинката на часовоя. Копоят още не бе пристигнал. Тоя тип не го познавах, но той твърдеше, че ме знае добре.