Анри Шариер - Пеперудата

Санитарят също обитаваше една от малките къщички, предназначени по принцип само за политическите.

Въпросният доктор Леже беше як, мърляв и кокалест. Чисто бе само лицето му, обрамчено с дълги сиви коси. Ръцете му бяха осеяни със зле зараснали ранички, получени сигурно при опитите му да се задържа за скалите, докато се къпе в морето.

— Ако се нуждаеш от нещо, ела и ще ти го дам. Идвай само ако си болен. Иначе мразя да ме посещават и още повече мразя да ме заприказват. Продавам яйца, понякога пилета или кокошки. Ако тайничко теглиш ножа на някое прасенце, донеси ми един бут. Ще ти платя с едно пиле и шест яйца. След като така и така си дошъл дотук, на, вземи това шишенце хинин. В него има сто и двадесет хапчета. Сигурно си дошъл тук, за да избягаш, и ако най-случайно вземеш, че успееш, хининът ще ти трябва в джунглата.

Сутрин и вечер успявах да наловя астрономически количества барбуни. Всеки ден изпращах по три-четири кила в кухнята на копоите. Сантори сияеше — никога дотогава не бе имал такъв богат избор от риба и раци. Понякога, гмуркайки се при отлив, изваждах на брега до триста рака.

Вчера доктор Жермен Гибер дойде на острова. Тъй като морето бе спокойно, с него дойдоха комендантът на Роаял и госпожа Гибер. Тази изключителна жена стана първата представителка на своя пол, стъпила на Дяволския остров. Комендантът твърдеше, че тук не са идвали и цивилни. Можах да говоря с нея повече от час. Тя дойде с мен до пейката, на която е обичал да сяда Драйфус, за да гледа през морския простор към отритналата го Франция.

— Ако този излъскан камък можеше да ни разкаже мислите на Драйфус… — каза тя, галейки камъка. — Сигурно за последен път се виждаме, Папийон, тъй като сам ми признахте, че ще се опитате да избягате. Бог да ви помага. Ще ви помоля, преди да тръгнете, да дойдете тук на тази пейка и да докоснете камъка, който аз погалих, за да ми кажете сбогом.

— Сбогом, докторе, сбогом, госпожо — извиках след тях колкото мога по-естествено, докато черупката се отлепваше от кея. Госпожа Гибер ме гледаше с големите си очи, които сякаш ми казваха: „Не ни забравяй, защото ние винаги ще те помним.“

Пейката на Драйфус се намираше на най-високата точка в северната част на острова. Това бе една скала, увиснала на повече от четиридесет метра над морето.

Днес не ходих на риболов. Бях намерил едно място, което можеше да ми служи като естествен рибарник. В него плуваха повече от сто кила барбуни, а в едно метално бидонче, завързано с верига, бях потопил повече от петстотин рачета. Така че можех да не се занимавам с това. Разполагах с достатъчно улов, за да изпращам на доктора, да снабдявам Сантори и да изхранвам китаеца и себе си.

Течеше 1941 година. Излежавах присъдата си вече единадесета година. Бях на тридесет и пет. Най-хубавите години от живота ми изтекоха по лагери и килии. Имах зад гърба си само седем месеца пълна свобода, прекарани с моето индианско племе. Децата, които индианските ми жени заченаха от мен, сега са осемгодишни. Какъв ужас! Господи, колко бързо отминава времето! Обръщайки се назад, съзерцавах изтеклите часове и минути, понесени толкова тежко и белязали със своя знак всяка крачка от страдалческия ми път.

Тридесет и пет години! Къде останаха Монмартър, Плас Бланш, Пигал, кръчмите в Пти Жарден, булевард Дьо Клиши? Къде остана Ненет с изваяното си като икона лице и големите черни очи, които сякаш крещяха от отчаяние, когато се закани в съда: „Хич да не ти пука, скъпи, аз ще дойда и ще те намеря дори там!“? Къде ли е сега Реймон Юбер с неговото „Смятам, че ще бъдем оправдани“? Къде ли са дванадесетте глупци от съда? А ченгетата? А прокурорът? Какво ли правят баща ми, сестрите ми и техните семейства, притиснати под немския ботуш?

Толкова опити за бягство! Я чакай да преброим колко опита?

Първият беше, когато избягах от болницата, като цапардосах копоите.

Вторият беше в Колумбия, в Рио Ача. Най-хубавото ми бягство. Единственото, в което успях докрай. Защо ми беше да напускам племето си? Любовна тръпка пропълзя по цялото ми тяло. Струваше ми се, че отново усещам как се любя с двете сестри.

Третият, четвъртият, петият и шестият опит бяха в Баранкиля. Колко лош късмет извадих тогава! Как глупаво се провали бунтът по време на литургията! Недостатъчно силният динамит, панталонът на Клузио, който се закачи за ламарината! И онова бавно действащо приспивателно!

Седмия опит направих на Роаял, когато ме издаде подлецът Бебер Селие. Ако не беше той, със сигурност щяхме да успеем. Да беше си затварял мръсната уста, сега двамата с бедния ми приятел Карбониери щяхме да сме на свобода.