Анри Шариер - Пеперудата

Излязох на двора и главният надзирател ми подаде една долнопробна запалена пура. Макар и долнопробна, тя ми се стори прекрасна. Гледах човешкото стадо от голи мъже, които пееха, плачеха, ръкомахаха с некоординирани движения, говореха си сами. Бяха все още мокри от задължителния душ, с който ни обливат, преди да излезем на двора. По хилавите им безпомощни тела личаха следи от получените удари, от самонараняванията, от въжетата на усмирителната риза. Това бе наистина дъното на блатото. Колко ли от тези нещастници са били обявени за напълно нормални от френските психиатри по време на следствието?

Тинтен — наричаха го Тинтен — беше от моя конвой от 1933 г. Убил някакъв тип в Марсилия, след което го натоварил на файтон, закарал го в болницата и го стоварил там с думите: „Дръжте, погрижете се за него, защото мисля, че е болен.“ Бил задържан на място и съдебните заседатели имали наглостта да го обявят за съвсем нормален. А по онова време трябва вече да му е хлопала дъската, за да свърши подобна дивотия. И така, седеше си Тинтен до мен. Страдаше от непрекъсната дизентерия. Приличаше на жив труп. Гледаше ме с безжизнено сивите си тъпи очи. Каза: „Коремът ми е пълен с малки маймунки, земляк. Някои от тях са много зли, хапят ми червата, когато се ядосат, и тогава започвам да кървя. Има и едни други, косматички. Лапите им са леки като перца. Галят ме внимателно и пречат на лошите да ме хапят. Когато добрите маймунки се заемат да ме защитават, преставам да кървя.“

— Помниш ли Марсилия, Тинтен?

— Разбира се, че помня Марсилия. Даже много добре я помня. Плас дьо ла Бурс със сводниците и въоръжените бандити…

— А помниш ли имената на някои от тях? На Анж льо Люкър, Грава, Клемен?

— Не помня имена. Спомням си само един тъп файтонджия, който ме закара до болницата с болния ми приятел и ми каза, че аз съм бил виновен за болестта му. Това е всичко.

— А приятелите ти?

— Нищо не знам за тях.

Бедният Тинтен. Подадох му остатъка от моята пура и станах да си вървя. Изпитвах огромна жал към това нещастно същество, което скоро щеше да пукне като куче. Да, опасно беше да живея заедно с лудите, но какво друго можех да направя? Все пак това, изглежда, бе единственият начин да подготвя бягство, без да рискувам главата си.

Салвидиа беше почти готов. Разполагаше с отпечатъци от двата ключа, оставаше само този от моята килия. Беше намерил много висококачествено въже и освен това сам бе оплел нещо от нарязани на ленти хамаци. По тази линия всичко вървеше добре.

Жадувах да пристъпим към действие, защото все по-трудно издържах ролята си на луд. За да мога да остана в същото крило на лудницата, където сега се намираше килията ми, трябваше от време на време да разигравам нервни кризи.

Толкова добре изимитирах криза, че копоите санитари ми шибнаха две инжекции с бром и ме потопиха във вана с гореща вода. Ваната бе покрита със здраво платно, така че затвореният вътре човек да не може да излезе. Само главата ми стърчеше навън през една дупка. Бях престоял около два часа във ваната, омотан с въпросната разновидност на усмирителна риза, когато в помещението се вмъкна Айвънхоу. Начинът, по който животното ме изгледа ме ужаси. Умирах от страх да не ме удуши. Не можех по никакъв начин да се защитя, защото ръцете ми бяха под платненото покривало.

Доближи се, оглеждайки ме внимателно с огромните си очи. Явно се чудеше къде ли е виждал тази стърчаща срещу него глава. Дъхът му ме лъхна с миризмата на гнило. Искаше ми се да викам за помощ, но се боях, да не би виковете ми да го вбесят още повече. Затворих очи и зачаках, убеден, че сега ще вземе да ме удуши с великанските си ръце. Никога няма да забравя онези няколко секунди лудешки страх. Най-после се отдръпна от мен, повъртя се из помещението и после отиде при кранчетата, които регулираха водата във ваната ми. Спря студената вода и отвъртя докрай врялата. Закрещях като заклан, защото буквално усещах как в момента се сварявам. Айвънхоу обаче се обърна и си тръгна. Помещението се изпълни с пара, започнах да се задушавам, не можех да дишам и напразно правех нечовешки усилия да се освободя от покриващото ме платно. Най-после ми се притекоха на помощ. Копоите бяха видели излизащата през прозореца пара. Когато ме измъкнаха от казана, бях покрит с ужасни обгаряния и тялото адски ме болеше. Най-вече бедрата и местата, откъдето кожата се бе смъкнала. Намазаха ме с пикринова киселина и ме сложиха да легна в малкия лазарет на лудницата. Толкова зле бях обгорен, че се наложи да викат лекаря. Няколко морфинови инжекции ми помогнаха да преживея първите двадесет и четири часа след премеждието. Докторът ме пита какво се е случило и аз му казах, че във ваната е избухнал вулкан. Никой не разбра истината. Главният санитар обвини колегата си, който ме бе натикал във ваната, че не е регулирал правилно водата.