Анри Шариер - Пеперудата

— Лъжеш ме най-хладнокръвно, докторе. Нищо не си видял! Мислех, че се опитваш да видиш трите черни точици в лявото ми око. Самият аз ги виждам само когато гледам право напред или докато чета. Но ако взема огледалото и се огледам, от трите точки не остава и следа. Скриват се, щом пипна огледалото.

— Нуждае се от хоспитализиране — отсече докторът. — Водете го направо в болницата, без да се връщате до лагера. Казваш ми, че не си болен, така ли, Папийон? Може и да си прав, но аз те намирам за много уморен и ще те пратя на едно място, където ще си починеш за няколко дни. Искаш ли?

— Все ми е едно. Болницата, лагера — все са на островите.

Първата крачка беше направена. Половин час по-късно вече бях в болницата в добре осветена килия с чисто легло и бели чаршафи. На вратата висеше бележка: „Под наблюдение“. Със силата на самовнушението малко по малко наистина започвах да се превръщам в откачен. Това бе опасна игра — кривенето на устата, навикът да хапя долната си устна, — всички тези тикове бях изучил толкова добре пред огледалото, че понякога се улавях да ги правя неволно. Не е здравословно да се забавляваш дълго време по този начин, Папи. Усилията ти да се покажеш смахнат могат да доведат до опасни последици. И въпреки това трябва добре да си играеш ролята, ако искаш да успееш. Да вляза в лудницата, да ме обявят за човек, който не може да носи отговорност за постъпките си, и да избягам заедно с приятелчето ми! Бягство! Тази вълшебна дума ми слагаше криле. Вече можех да се видя яхнал двете бурета на път за континента заедно с моя другар — италианския санитар.

Докторът минаваше на визитация всеки ден. Той ме преглеждаше дълго, разговаряше с мен учтиво. Беше разтревожен от състоянието ми, но се виждаше, че още не е напълно убеден. Трябваше, значи, да му подхвърля, че чувствам бодежи в тила — симптом номер едно.

— Как си, Папийон? Добре ли спа?

— Благодаря, докторе. Кажи-речи, съм добре. Благодаря ви за списанието, с което ми услужихте. Но въпросът със спането не стои както трябва. Истината е, че точно зад килията ми е инсталирана някаква помпа за поливане или не знам за какво, но шумът ме мъчи по цяла нощ. Ще рече човек, че ми влиза в тила и предизвиква истинско ехо: пан-пан! Непоносимо е. Ще ви бъда много благодарен, ако ми смените килията.

Докторът бързо се обърна към санитаря и попита тихичко:

— Има ли помпа?

Санитарят поклати отрицателно глава.

— Сменете му килията, господин надзирател. Къде би искал да те настанят?

— Колкото се може по-далече от проклетата помпа. В дъното на коридора например. Благодаря, докторе.

Вратата се хлопна. Озовах се сам в килията си. Едва доловим шум ме накара да се сепна. Някой ме наблюдаваше през шпионката — сигурно докторът, тъй като не го бях чул да се отдалечава. Веднага размахах юмрук срещу стената, зад която се криеше въображаемата помпа, и извиках, но не прекалено високо: „Престани, престани най-после, пияна гадино! Няма ли да спреш да помпаш градината си, мръснико долен!“ След което се свих в леглото със скрита под възглавницата глава.

Не чух тракването на капачката върху шпионката, но усетих как някакви стъпки се отдалечават. Ясно, значи наистина докторът е бил решил да ми се прави на хитрец.

Още същия следобед ми смениха килията. Сигурно съм им направил добро впечатление сутринта, защото бяха извикали двама копои и двама яки санитари, за да ме придружат от единия до другия край на коридора. Не ме заговориха, аз също мълчах. Два дни по-късно демонстрирах втория симптом — бръмчене в ушите.

— Как си, Папийон? Изчете ли списанието, което ти изпратих?

— Не, не можах да чета, защото цял ден и част от нощта опитвах да прогоня някакъв комар или мушичка, която се е заселила в ухото ми. Натъпках го с памук, но нищо не помогна. Не спира да хвърчи и прави бззззз… Най-неприятното е, че бръмчи без почивка. В крайна сметка това ме изнервя, докторе. Какво мислиш по въпроса? Като не успях да я задуша, да опитам да я удавя, а?

Не забравях да правя тика с устата и видях, че докторът го забелязва. Хвана ме за ръка и ме погледна право в очите. Усещах, че се тревожи за мен.

— Добре, приятелю Папийон, ще ги удавим. Шатал, направете му промивка на ушите.

Същата сцена се повтаряше всяка сутрин в различни вариации, но лекарят все не се решаваше да ме изпрати в лудницата.

Веднъж, докато ми слагаше инжекция с бром, Шатал ме предупреди.

— Засега всичко върви добре. Докторът направо се е шашнал, но може да се забави дълго, преди да те изпрати в лудницата. Ако искаш да го пришпориш, трябва да му покажеш, че можеш да ставаш опасен.