Анри Шариер - Пеперудата

— Имам голямо доверие в теб, Папийон. Бих искал да избягам с теб. Направи и невъзможното, за да се престориш на луд и да дойдеш при мен. Аз от своя страна като санитар ще ти помогна да се справиш колкото може по-леко и ще облекчавам най-тежките ти моменти. Признавам, че сигурно е ужасно да живееш сред онези опасни луди, без самият ти да си луд.

— Отивай в лудницата, Ромеро, аз ще проуча въпроса и най-вече ще се заинтересувам за първите симптоми на лудостта, за да съумея да убедя доктора. Не е лоша идеята ти да си изпрося оправдателна бележка за всички мои действия отсега нататък.

Започнах да проучвам нещата по-изтънко. В библиотеката на лагера нямаше никаква литература по тази тема. Използвах всеки възможен повод, за да се допитвам до хората, които са били за по-дълго или по-кратко душевноболни. Лека-полека успях да си изработя следната сравнително ясна представа:

1. Всички луди изпитват жестоки болки в малкия мозък.

2. Често пъти ушите им бучат.

3. Тъй като са много нервни, не могат да остават задълго легнали в едно и също положение, без да бъдат разтърсвани от някой нервен пристъп, който ги събужда и предизвиква болезнен гърч в обтегнатото им до скъсване тяло.

И така, нужно бе да накарам околните да забележат тези симптоми, без да им ги натяквам директно. Лудостта ми трябваше да изглежда точно толкова опасна, че да принуди доктора да ме прати в лудницата, но без да може да оправдае прояви на насилие от страна на надзирателите. Не исках да получа усмирителна риза, ритници, намаляване на дажбата, бромови инжекции, ледени и горещи душове и прочее. Ако съумеех да изиграя ролята си добре, докторът щеше да се хване на въдицата.

Имах един довод в своя полза — никой не можеше да отгатне каква облага имам от това да се правя на луд. Лекарите не можеха да намерят никакво логично обяснение за симулация и от това шансовете ми нарастваха. Нямах друг изход. Отказаха ми да ме изпратят на Дяволския. А след убийството на моя приятел Матю тукашният лагер ми бе опротивял. По дяволите всички колебания! Решено е. В понеделник ще ида на преглед. Не, по-добре да не обявявам лично, че съм болен. Хубаво ще е това да стори някой друг, при това някой, който искрено вярва, че не съм наред. Ще се наложи да изиграя няколко сценки за смахнати в спалното. Тогава отговорникът ще докладва на копоите и те самите ще ме изпратят на преглед.

От три дни не спях, не се миех, ходех небръснат. Всяка нощ си биех по няколко чекии и почти не се хранех. Вчера попитах съседа си защо ми е откраднал от леглото една снимка, която, разбира се, никога не бе съществувала. Беднягата тържествено се закле, че не ми е барал вещите. След което предпочете да си смени хамака. Често пъти ведрото със супата престояваше в помещението няколко минути, преди да ни раздадат обяда. Приближих се към ведрото и се изпиках в него пред всички. Бяха вбесени, но мутрата ми явно успя да ги впечатли, защото никой не продума, а само приятелят ми Гранде запита:

— Защо постъпи така, Папийон?

— Забравили бяха да я посолят. — И без да обръщам внимание на останалите, отидох да си взема канчето и го протегнах към дежурния, за да ми сипе.

И в настъпилата пълна тишина пред очите на всички си изгълтах порцията.

Двата инцидента бяха достатъчни, за да се озова на другата сутрин пред доктора, без да съм молил за това.

— Е, докторе, как сте? — питах вече за втори път, а лекарят ме гледаше смаяно. Нарочно го фиксирах право в очите.

— Ами аз съм добре — отвърна най-после той. — А ти болен ли си?

— Не.

— Тогава защо си дошъл на преглед?

— Казаха ми, че вие сте болен. Радвам се, че не е истина. Довиждане.

— Чакай малко, Папийон. Седни срещу мен и ме погледни. — Той започна да оглежда очите ми с помощта на малка лампичка, която излъчваше съвсем тънък сноп светлина.

— Не успя да видиш това, което очакваше, нали, докторе? Много ти е слаба светлината, но все пак разбра, нали? Кажи, видя ли ги?

— Кои, бе?

— Стига си се правил на глупак. Ти доктор ли си, или ветеринар? Не ми казвай, че не си успял да ги забележиш, преди да се изпокрият. Или криеш от мен, или ме смяташ за глупак.

Очите ми блестяха трескаво от умора. Външният ми вид — мърляв и небръснат — беше изцяло в моя полза. Копоите слушаха шашнати, но аз не си позволявах нито едно рязко движение, което би могло да оправдае намесата им. От страх да не ме ядоса, лекарят се включи в играта и сложи ръка на рамото ми. Аз продължавах да седя.

— Вярно е, Папийон. Видях ги, но не исках да ти казвам.