Анри Шариер - Пеперудата

— Как си, Папийон? — поздрави ме учтиво докторът, отваряйки вратата на килията заедно с двама санитари копои и Шатал.

— Я по-полека, докторе! — цялото ми поведение беше агресивно. — Много добре знаеш, че не съм добре. И много ми се иска да узная кой от вас е съучастникът на моя мъчител.

— Но кой те измъчва? Кога? Как?

— Първо на първо, докторе, познаваш ли трудовете на доктор Д’Арсонвал?

— Мисля, че да…

— Знаеш, че той е измислил многовълновия вибратор, чрез който се йонизира въздухът около страдащите от язва на дванадесетопръстника. Вибраторът е източник на електрическо напрежение. Един от моите врагове е скрил подобен апарат в кайенската болница. И щом се унеса в сън, натиска бутона и изпразва електрическия заряд право в корема и бедрата ми. Аз подскачам и изхвърчам десетина сантиметра над леглото си. Как искаш да спя при това положение? Тази нощ нямах минута покой. Щом затворя очи, и бам! — токът ме удря. Тялото ми подскача като скъсана пружина. Не издържам вече, докторе! Предупреди всички, че ще смажа първия, когото пипна да си сътрудничи с враговете ми. Вярно е, че не съм въоръжен, но имам достатъчно сили да удуша когото трябва. Който има уши, да слуша! И престани да ми се лигавиш с лицемерното си „Как си, Папийон?“. Повтарям ти, докторе, давай по-полека.

Инцидентът донесе очакваните плодове. Шатал ми каза, че докторът предупредил копоите да внимават много с мен. Да не отварят вратата на килията, ако са сами, и винаги да разговарят учтиво. Казал, че имам мания за преследване и е нужно да ме изпратят колкото може по-скоро в лудницата.

Шатал заявил, че ще се заеме да ме заведе дотам с помощта на един-единствен надзирател, за да ми спести усмирителната риза.

— Добре ли похапна, Папийон?

— Да, Шатал, много вкусно беше.

— Искаш ли да дойдеш с мен и господин Жаню?

— Добре, къде отиваме?

— Ще ходим до другата болница да вземем едни лекарства. Предлагаме ти да се разходиш с нас.

— Ами да тръгваме.

И тримата излязохме от болницата на път за лудницата. Шатал разправяше нещо и после, тъкмо преди да пристигнем, попита:

— Не ти ли писна долу в лагера, Папийон?

— О, да, писна ми, особено откак приятеля ми Карбониери го няма.

— Защо тогава не останеш за няколко дни в лудницата? Може би така твоят враг с апарата няма да може да те открие и да те измъчва с електричество.

— Идеята ти е чудесна, но мислиш ли, че ще ме приемат, при положение че не съм душевноболен?

— Остави на мен да уредя тази дреболия — отвърна копоят, щастлив, че съм се хванал в „капана“ на Шатал.

С две думи така попаднах в лудницата, заобиколен от стотина откачени. Да живееш в такава компания хич не е сладка работа. Изпращаха ни да дишаме чист въздух в двора на групи от по тридесет-четиридесет души, докато санитарите почистваха помещенията ни. Всички стояхме денонощно голи. Слава Богу, че беше топло. На мен ми позволиха да запазя гащите си.

Един от санитарите ми подаде запалена цигара. Седнал на слънце, аз си мислех, че съм тук от пет дни, а още не съм разменил и две думи със Салвидиа.

Към мен се доближи един от лудите. Знаех неговата история. Наричаше се Фуше. Майка му продала къщата си, за да му изпрати по някакъв надзирател петнадесет хиляди франка, с които да избяга. Копоят трябвало да задържи пет от тях и да му предаде останалите. Само че онзи свил всичко и заминал за Кайен. Когато Фуше научил чрез трети човек, че майка му е пращала сухо и съвсем безсмислено се е изръсила с толкова мангизи, пощурял от яд и се нахвърлил върху надзирателите. Спрели го, преди да е причинил беди. От три-четири години лежеше при лудите.

— Ти кой си?

Гледах този нещастен млад мъж на около тридесет години, който стърчеше пред мен и се опитваше да ме разпитва.

— Кой съм? Мъж като теб, ни повече, ни по-малко.

— Тъп отговор. Виждам, че си мъж, защото имаш пишка и ташаци, а ако беше жена, щеше да имаш на това място дупка. Питам те кой си. С други думи, как те викат?

— Папийон — Пеперудата.

— Ти да не си пеперуда? Бедничкият! Пеперудите имат криле и могат да летят. Твоите къде са?

— Изгубих ги.

— Трябва да си ги намериш, с тях ще можеш да избягаш. Копоите нямат криле. Ще успееш да ги надхитриш. Дай ми цигарата си.

И преди да успея да му я подам, той я грабна от ръката ми. После седна срещу мен и запафка с наслада.

— А ти кой си? — запитах на свой ред.

— Аз съм местният глупак. Правят ме на глупак всеки път, когато трябва да ми предадат нещо мое си.