Кен Годард - Двойно прикритие

— Какво извика, когато цамбурнаха във водата?

— Че сме направили запис. — Карла потупа водоустойчивия миниатюрен магнетофон, стегнат на китката й.

— Записала си ги?

— Всяка дума. Включително, надявам се, някои по-интересни коментари от тази сутрин, които се отнасяха за смъртта на някакъв мъж на име Лу Елиот…

— И Майк ще бъде доволен. Той свърши доста работа, като инсталира видеокамера в онова прикритие.

— Жалко, че не е тук да види всичко.

— Всъщност — размишляваше Лайтстоун, — тъй като познавам добре Майк, мога да се обзаложа на една бутилка скъпо вино и уютна вечеря, без Саша да се навърта наоколо, че той е монтирал видеокамера и някъде в това прикритие.

— Не се обзалагай — засмя се тя. — Нося една от тях.

— Наистина ли? — Лайтстоун погледна подозрително към украшението, което беше закачено на лилавото шалче на партньорката му и другото отпред на спасителната й жилетка. — Къде?

— Не е твоя работа. Не още.

— Аха.

И двамата дълго останаха смълчани, повече възбудени, отколкото отдадени на съзерцание.

— Само още един въпрос, преди да дойдат да ни вземат, агент Лайтстоун?

— Да?

— Наистина ли беше сериозен… за това, което ми предложи тази сутрин?

Лайтстоун се поколеба.

— Е… може би въобще не е добра идея. Имам предвид, че сега го видя със собствените си очи.

— Нима се опитваш отново да се измъкнеш през пилешките изпражнения, специален агент Хенри Лайтстоун? — Бегла усмивка мина по устните й.

Лайтстоун поклати глава.

— Не мисля, че някога ще можеш да се издигнеш до моето ниво и да сториш нещо като това, което аз направих с пилешките изпражнения. И освен това не се измъквам… Само си помислих, че ако наистина ще прекараме заедно известно време в далечната Аляска в самотна къщичка, без Саша, както обеща, трябва да открием по-добър пилот, който да ни закара.

— Какво му е на Уошак? Мисля, че е страхотен. Дори само защото уплаши до смърт Ал с усуканата маневра преди приводняването…

— Нищо — въздъхна Лайтстоун, като прегърна примамливата директорка на федерална поща, вещица, агентка от ФБР, сервитьорка и гадателка, която — изведнъж му дойде наум — можеше наистина да се казва Карла, а може би — не. Още една малка подробност, която все още не бяха обсъдили.

— Но трябва да знаеш, че той винаги пилотира така.

— О! — Очите й заблестяха в очакване. — Ти ми обеща интересно пътешествие. Нещо, което никога не ми се е случвало. Сигурна съм, че полетът с Уошак ще бъде незабравима част от това преживяване.

— Ако действително пристигнем там невредими. — Изведнъж Лайтстоун направи учудена физиономия. — Знаеш ли, забравих да ти кажа нещо… Хората от криминалната ни лаборатория се интересуват от онази козина, която ми даде.

— Наистина ли? Защо?

— Е, според техния доклад козината прилича на мечка или някакъв примат, но нямат в своята колекция такива мечки или примати.

— Много странно. — Зелените й очи със златисти петънца изведнъж заблестяха.

— А те мислят, че имат мостри от козината на всички видове и подвидове мечки и примати в света. Затова искат да знаят какво е това. И второ, къде го намери?

Загадъчна усмивка заигра на чувствените й устни.

— Е, наистина не знам каква е тя, но със сигурност знам, че живее в ранчото на твоя приятел… с другите…

— Искаш да кажеш… — едва промълви накрая той, но тя бързо постави пръст върху устните си.

— Има и малки, Хенри, тя е чудесна. Нека да ги оставим да…

— Но…

— Както татко винаги казва — прошепна тя с доста страстен глас, който мигновено накара Хенри Лайтстоун да забрави за митичните същества, които може и да са истински. — Нищо не е такова, каквото изглежда.

Олдридж Хамънд, самотният и всяващ ужас председател на ICER, седеше сам в личния си кабинет на бледа светлина, оставил мислите за невероятния обрат на събитията да се реят свободно в съзнанието му.

Час по-късно той продължаваше да стои така, когато секретарката влезе в личния му кабинет през страничната врата, постави видеокасетата с червен държавен печат на бюрото и прошепна въпроса си в ухото му.

Той кимна мълчаливо с прошарената си глава.

Няколко минути по-късно Хамънд наблюдаваше с интерес как двете облечени с камуфлажни зелени дрехи фигури мигновено се отдръпват от вратата на хеликоптера, първо уплашени… После мъртви.

Той накара помощничката си да спре записа на този кадър, запечатал болезнено ясното осъзнаване на предателството — мига, в който главен сержант Аран Уинтърсоул разбра, че е принесен в жертва заради провала.