Кен Годард - Двойно прикритие

— Той не е много умен — заяви Карла, като разтриваше нараненото гърло на Хенри Лайтстоун, — но пък е доста хитър.

— Я чакайте! — запротестира Лайтстоун. — Вие, момчета… и особено тези двете — добави той, като се обърна към Карла и Саша, — умишлено позволихте на Уинтърсоул и Марашенко да избягат в гората, и то посред нощ, ако ми позволите да добавя. Как, по дяволите, възнамерявате да ги проследите?

— Всъщност, Хенри — Майк Такахара сведе поглед към все още притесняващата го пантера, — Дани ще проследи твоите приятели рейнджъри електронно.

— Какво?

— Хайде, Хенри, използвай за минутка котешкия си мозък — усмихна се доволно Карла, като се настани по-удобно над своя пленник и леко опипа медальона от нокти на пума. — Как мислиш, че проследихме теб?

Следващата сутрин на разсъмване беше студено, влажно и мрачно — идеален ден за лов на патици.

Или нещо подобно каза Реджис Джей Смолсрийд на Саймън Уотли, който седеше безмълвно превит в далечния ъгъл на прикритието за високопоставени личности, вкочанясал не само от студа, но и от успокоителните лекарства. През целия си живот не се беше чувствал по-нещастен.

— „Съобщават ни за неочаквана експлозия в тренировъчната база на Избраната седма бригада на тюлените — прочете полковник Джон Ръстман от местния вестник на Логърхед, взирайки се под слабата светлина в текста. — Анонимен източник докладва, че е видял много трупове в черни торби, натоварени в камион. ФБР е обградило мястото на произшествието и отказва да отговоря на всякакви въпроси.“ — Какво, по дяволите, означава всичко това? — Сам Тисбъри полюляваше една от скъпите автоматични карабини на Смолсрийд и гледаше към хоризонта. Ако се съди по външния му вид, беше човек, постигнал хармония със света.

— Вероятно означава, че в онези торби има трупове на федерални агенти и те не са никак щастливи — обясни Ръстман. — Много скоро ще разберем. Уинтърсоул се обади през нощта. Каза, че тази сутрин ще ни докладва тук лично.

— Защо се бави толкова? — нетърпеливо попита Смолсрийд и погледна към празното небе. Само като си помислеше за операцията, кръвта му кипваше и изгаряше от нетърпение да убие нещо.

— Мерки за безопасност. — Ръстман продължаваше да чете вестника, който един от подчинените му донесе в прикритието по-рано тази сутрин. — Удряш, лягаш на дъното и се покриваш, докато се откажат да те преследват. Стандартна процедура на екипите за откриване и унищожаване на противника.

— Предполага се, че това се прави, когато някой ги търси — изкоментира Тисбъри.

— Винаги има преследване — отвърна Ръстман, без да вдига поглед от текста. — Ако удариш някого толкова лошо, колкото Уинтърсоул и хората му, ще бъде дяволски добре да не разчиташ на милост. Не забравяйте, че унищожихме федерални агенти.

— Федералните агенти не са по-различни от другите — възрази равнодушно Смолсрийд. — И те са смъртни.

— Спомена ли Уинтърсоул нещо за записа? — попита Тисбъри.

— Не, само изпрати кодирано съобщение. Стандартни фрази. Но не мисля, че трябва да се безпокоите за главен сержант Уинтърсоул. — Ръстман спокойно вдигна поглед от вестника. — Той е професионалист, войник, който знае какво да прави. Ето защо го избрах за командването на тази операция.

— Така е — съгласи се Смолсрийд, като поклати енергично огромната си глава. — Ако искаш нещо да стане, отиди и си наеми професионалисти… Направиш ли го, всичко се урежда чудесно… Включително и това горе. — Очите на конгресмена алчно заблестяха, когато посочи към далечния хоризонт.

— Какво приближава? — попита Тисбъри, докато приготвяше оръжието си.

— Прилича на ято диви патици, ако не ме лъжат старите очи. — Смолсрийд погледна към своя придружител с надеждата да потвърди.

— Не ме изненадва — за миг се усмихна Ръстман, като вдигна поглед към хоризонта, после неохотно остави вестника. — Те обичат това местенце.

Тримата мъже мълчаливо се снишиха в прикритието и загледаха редицата на летящите ниско над водата птици, които съобщаваха за своето пристигане с пресекливи квакания и протягаха дълги вратове, докато пореха прохладния сутрешен въздух с прецизни синхронни движения на силните си криле.

— Да, боже господи, диви патици! — прошепна Смолсрийд, повече на себе си, отколкото на другите в прикритието.

Погълнат от чисто сетивното удоволствие на момента, конгресменът Смолсрийд нетипично за себе си позволи на придружителите си да стрелят първи.