Кен Годард - Двойно прикритие

— Звучиш ми разочаровано.

— Какво, задето не можахме да се изправим срещу онзи въоръжен до зъби побеснял рейнджър? — усмихна се Лайтстоун. — Луда ли си?

— Не дрънкай глупости, Хенри Лайтстоун. — Тя вирна глава и замислено го заоглежда. — Когато се залови за тази работа, Уинтърсоул беше само още един хулиган и ти не се стърпя да се изправиш срещу него, нали? Всъщност наистина се учудвам, че не се ядоса и не настоя да заминеш с преследващия екип.

Лайтстоун не успя да сдържи усмивката си.

— Ако искаш да знаеш — отвърна той, като отново огледа чувствените черти на красивото й лице, — Уинтърсоул и аз се изправихме един срещу друг. В склада. Предполагам, от негова гледна точка — и от моя до някаква степен — той беше само един професионалист, който се опитваше да свърши работата, за която го бяха наели. Доколкото успях, го задържах настрани от хората, за които се тревожех… — Лайтстоун сви рамене. — Но въобще не гледам на него като на сатана. Злобен и страховит и опасен като дявол, разбира се, но не сатана. И затова предполагам, че позволих на преследващия екип на ФБР — или който и да е — добави замислено той — да го залови. Много по-интересните хора, истинските дяволи, ако нямаш нищо напротив, са тук. И по свой начин също се изправих срещу тях.

Лайтстоун замълча за момент, после добави:

— Лари и Ал бяха прави. След като онази жена, рейнджърката, ни разказа всичко, което се е случило тук в деня, когато Уинтърсоул е убил информатора на Богс, някой трябваше да тръгне след Ръстман и Смолсрийд. А кой щеше да се справи по-добре от нас? Наистина се радвам, че те са открили тялото на Уинтърсоул, така че няма да се наложи следващите няколко месеца да се оглеждаме и да се чудим къде, по дяволите, е той.

— Какво искаш да кажеш с това „те“? — възмутено запита тя. — Кой мислиш, че му постави предавателя?

— Е, добре, ти, Дани и онзи стар негодник, пенсионираният агент, Мъдреца, или който и да е той.

— Искаш да кажеш татко?

Хенри Лайтстоун зяпна от изненада.

— Какво?

Карла сви рамене.

— Предполагам, че е по-добре да ти го кажа преди Грайнърд да го е направил… Просто, в случай че се поинтересуваш за миналото ми на вещица — добави тя с лъчезарна усмивка. — Обаче не се безпокой. Мама твърди, че татко е сръчен единствено с пистолета. Всяка сериозна магия на семейството се прави от нея и се предава само на дъщерите й.

— Мили боже — прошепна Лайтстоун.

Той мълча няколко минути, като се опитваше да улови изплъзващата му се мисъл, слушаше звука на бързо приближаващите моторници на ФБР и Агенцията за охрана на околната среда и наблюдаваше Грайнърд и Богс да поставят белезници и претърсват Ръстман и Тисбъри, преди да измъкнат благодарния Саймън Уотли, докато все още вбесеният конгресмен трепереше в студената вода, заключен за платформата.

Беше се замислил толкова дълбоко, че не усети кога красивата агентка на ФБР го заговори:

— Наистина не вярваш на това, нали? — накрая попита тя. — Не мислиш, че всички тук са дяволи.

Увереността й унесе Лайтстоун в спомена как той погледна изпод Саша към тъмното небе и не видя нищо… Но знаеше, че там има истински дявол и заплаха.

— Не — призна той тихо. — Наистина не вярвам, че всички тук са дяволи.

Тя се протегна, хвана ръката му и двамата седнаха върху поклащащото прикритие, всеки потънал в собствените си мисли.

— Я ми кажи — накрая заговори той. — Ако за момент оставя настрани проблемите на твоя стар побъркан баща и майка ти вещицата, защо беше сигурна, че Уинтърсоул ще продължи да носи предавателя в гердана си от мечи нокти?

— Всъщност трябва да благодарим на Саша за това — усмихна му се Карла. — Нищо друго освен покачването на адреналина не може да накара един типичен мъжага да стане суеверен.

Лайтстоун сведе поглед към гердана от нокти на пума, който все още носеше.

— Това се отнася и за теб, шампионе — заяви тя палаво. — Обаче в твоя случай може би в процеса са включени малко повече хормони.

Хенри Лайтстоун кимна смутено.

— Е, ще те помоля да не спорим за това.

— Разбира се — кимна тя. — И като заговори за молба, мислиш ли, че Ръстман или Уотли ще дадат показания срещу Смолсрийд? Това е, което наистина желае Грайнърд.

— А ти как мислиш?

— Е, за разлика от скъпия ни покоен сержант Уинтърсоул господин Саймън Уотли и многоуважаваният Реджис Джей Смолсрийд нямат вид на момчета, които се поддържат един друг до смърт — каза тя, като се потърка в гърба на Лайтстоун. — Мисля, че по-правилният въпрос е кой ще пропее първи с най-доброто самопризнание.