Уилям Гибсън - Мона Лиза Овърдрайв

Тя влезе вътре.

Порфир я чакаше, облечен в жарсе с приглушени цветове, нещо от парижкия сезон. Лицето му, гладко като полиран ебонит, се разцепи в усмивка на удоволствие, когато я видя.

— Миси, — сгълча я той, — изглеждаш като лайно домашно производство.

Анджи прихна. Порфир премига, приближи се с досада на лицето и прекара дългите си пръсти през кичурите на Анджи с престорено отвращение.

— Миси била лошо момиче. Порфир казвал, че тия дроги са гадни!

Тя го изгледа. Беше много висок, и тя знаеше, че е и страхотно силен. Като хрътка на стероиди, беше казал някой веднъж. Депилираният му череп демонстрираше симетрия, непозната на природата.

— Окей ли си? — попита той с другия си глас. Маниакалното му оживление изчезна, сякаш някой беше щракнал превключвател.

— Екстра съм.

— Болеше ли?

— Болеше, я.

— Знаеш ли, — започна той, докосвайки леко брадичката й с върха на показалеца си, — никой изобщо не можа да разбере какво получаваш от тая гадост. Като че ли не литваше от нея…

— Не беше предназначена за това. Беше просто да си си тук, да си тук, само че не ти се налага да…

— Да чувстваш много силно?

— Да.

Той кимна бавно.

— Тогава е била наистина голяма гадост.

— Майната й — каза тя. — Връщам се на работа.

Усмивката му се появи отново.

— Дай да ти измия косата.

— Че аз я мих вчера!

— С какво? Не! Не ми казвай! — Той я избута в посока към стълбата.

В покритата с бели плочки баня беше започнал да втрива нещо в скалпа й.

— Да си виждал Робин напоследък?

Той наля прохладна вода в косата й.

— Мистах Лание е в Лондон, миси. Мистах Лание и аз нещо не си говорим напоследък. — Той вдигна облегалката на стола й и обви кърпа около шията й.

— Защо не? — Тя усети, че поддава ухо на слуховете на Sense/Net, които бяха другата специалност на Порфир.

— Защото — каза фризьорът с внимателен тон, докато прокарваше гребена през косата й, — той имаше някои лоши неща за казване за Анжела Митчел, докато тя беше далече в Ямайка да си оправя мъничката главица.

Не го беше очаквала.

— Наистина ли?

— Че не го ли е правил, миси? — Той започна да й подрязва косата с ножици, които бяха един от професионалните му белези: отказваше да използва лазерен молив, твърдейки, че никога не е докосвал такъв.

— Шегуваш ли се, Порфир?

— Не. Той не би казал тези неща пред мен, но Порфир чува, Порфир винаги чува. Отлетя за Лондон сутринта след като ти пристигна тук.

— И какво си чул да казва той?

— Че си луда. Със или без дрога. Че чуваш гласове. И че психиатрите на Sense/Net го знаят.

Гласове…

— Кой ти го е казал? — Тя се опита да се обърне на стола.

— Не си мърдай главата. Така. — Той продължи да работи. — Не мога да ти кажа. Имай ми доверие.

След като Порфир си тръгна, пристигнаха куп позвънявания. Работният й екип, нетърпелив да я поздрави.

— Повече никакви повиквания тази сутрин — каза тя на къщата. — Ще прегледам записите на Тали на горния етаж.

Тя намери бутилка „Корона“ отзад в хладилника и я отнесе в главната спалня. Стим-блокът в тиковото нощно шкафче беше оборудван с троди студиен клас; когато тя беше отпътувала за Ямайка, ги нямаше. Техниците на Sense/Net периодично ъпгрейдваха оборудването в къщата. Тя отпи голяма глътка бира, остави бутилката до леглото и легна с тродите на челото.

— Окей, пускай.

В плътта на Тали, дишането на Тали.

Как изобщо те замествам, чудеше се тя, завладяна от физическото чувство на бившата звезда. И аз ли давам на хората също толкова удоволствие?

Тали-Анджи гледаше навън през окичена с лози пропаст, която също беше булевард, и хвърляше поглед към извърнатия хоризонт, квадрати на далечни тенискортове, „слънцето“ на Свободната станция — аксиална нишка от блясък високо горе…

— Превърти напред — каза тя на къщата.

Плавно помпане на мускули и размазан бетон. Тали кара велосипед във велодром с ниска гравитация…

— Превърти напред.

Сцена от вечеря, допирът на кадифени ивици върху раменете й, младежът от другата страна на масата се навежда, за да налее още вино…

— Превърти напред.

Ленени чаршафи, ръка между краката й, пурпурен полумрак през дебелото стъкло, шум на течаща вода…

— Назад. Ресторантът.

Червеното вино клокочи в чашата й.

— Още малко. Задръж. Така.

Очите на Тали бяха фокусирани върху загорялата китка на момчето, не върху бутилката.

— Искам графична разпечатка на визуалния вход — каза тя и дръпна тродите. Седна и отпи глътка бира, която се смеси странно с призрачния вкус на записаното вино на Тали.