Нийл Геймън - Звезден прах

На всички тези въпроси и изявления звездата не отговори нищо.

— И защо падна? — попита я. — Спъна ли се в нещо?

Тя спря, обърна се и втренчи поглед в него, все едно гледаше нещо безкрайно неприятно от много, много голямо разстояние.

— Не се спънах — каза накрая. — Удариха ме. С ей това. — Бръкна под роклята си и извади голям жълтеникав камък, вързан на скъсана сребърна верижка. — Не стига че ме насини, ами освен това ме събори от небето. А сега съм длъжна да го нося със себе си.

— Защо?

За миг му се стори, че звездата ще отговори, но тя само поклати глава, стисна устни и не каза нищо. Покрай пътеката течеше бистър ручей. Обедното слънце припичаше и Тристан ставаше все по-ужасно гладен. Извади от торбата, последното крайче от самуна, намокри го във водата и го раздели на две.

Звездата изгледа мокрия хляб с отвращение.

— Ще умреш от глад — предупреди я Тристан.

Тя не каза нищо и само вирна още по-високо брадичка.

Продължиха бавно през гората. Пътеката беше препречена от паднали дървета и беше толкова стръмна, че имаше опасност и куцукащата звезда, и Тристан да паднат в пропастта.

— Няма ли по-лесен път? — попита след известно време звездата. — По-широк или поне някаква равна поляна?

След като въпросът бе зададен, Тристан разбра, че знае отговора.

— Ей, в онази посока, след половин миля, има път. Той посочи, след това се обърна и посочи в другата посока. — А зад този гъсталак има поляна.

— Ти досега не знаеше ли?

— Не. Разбрах чак като ме попита.

— Хайде да отидем на поляната — каза тя и тръгнаха през гъсталака. Отне им повече от час, но когато стигнаха, поляната се оказа равна и гладка като игрище. Мястото явно беше разчистено с някаква цел, но каква цел — Тристан не знаеше.

В средата на поляната имаше красива златна корона — блестеше под лъчите на следобедното слънце на зелената трева. Беше обсипана с червени и сини скъпоценни камъни: „Рубини и сапфири“, помисли си Тристан. И тъкмо щеше да отиде до короната, но звездата го докосна по ръката и каза:

— Чакай. Чуваш ли барабани?

И той осъзна, че ги чува: ниско ритмично думкане, идващо от всички посоки, съвсем отблизо и много отдалеч, отекващо от хълмовете. След това от другия край на поляната се чу пукот на чупещи се клони и пронизително цвилене. На поляната се втурна огромен бял кон със запенени и окървавени хълбоци. Спря по средата на поляната, обърна се, наведе глава и се втурна към преследвача си — а той се появи на поляната с рев, от който Тристан настръхна. Беше лъв, но изобщо не приличаше на лъва, който Тристан беше видял на панаира в съседното село — окаяно беззъбо и гуреливо животно. Този беше огромен и с цвят на пясък в късен следобед. Излезе на поляната и изръмжа на белия кон.

Конят изглеждаше ужасно уплашен. Гривата му се беше сплъстила от пот и кръв, погледът му беше подивял. А после, чак сега, Тристан видя, че от челото му стърчи дълъг рог с цвят на слонова кост. Конят се изправи на задните си крака, изцвили, изпръхтя и острото му неподковано копито се стовари върху плешката на лъва. Звярът изрева като огромна попарена котка и отскочи. След това започна да обикаля изплашения еднорог, без да изпуска от златистия си поглед постоянно насочения към него рог.

— Спри ги — прошепна звездата. — Ще се убият. Лъвът изръмжа на еднорога. Ръмженето започна като далечна гръмотевица и премина в оглушителен рев, който разтърси дърветата, скалите и небето. А после лъвът се хвърли към еднорога, еднорогът се впусна към него и на поляната се замята кълбо от златно, сребристо и червено, защото лъвът се озова на гърба на еднорога, забил дълбоко нокти в хълбоците му и захапал врата му, а еднорогът цвилеше и се мяташе, и се търкаляше в отчаян опит да свали огромната котка от гърба си, биеше с копита и мушкаше с рога си, но не можеше да стигне мъчителя си.

— Направи нещо, моля те! Лъвът ще го убие — възкликна момичето.

Тристан щеше дай обясни, че ако се приближи до зверовете, само ще бъде намушкан, наритан, издран и изяден; а след това щеше да й обясни, че дори да оцелее, след като се приближи, едва ли ще успее да направи нещо, тъй като няма кофа вода, която беше традиционният метод за разтърваване на биещи се животни в Стената. Но докато всички тези мисли му дойдат в главата, вече стоеше насред поляната на една ръка разстояние от зверовете. Мирисът на лъва беше плътен, животински и ужасяващ. Тристан беше достатъчно близо, за да види умоляващия поглед в черните очи на еднорога…