Нийл Геймън - Звезден прах

— Случват се и такива неща — призна вещерската кралица. — Като например с тази твоя великолепна птица.

— Тази птица пропиля гордостта на колекцията ми. Продаде я за няма нищо преди почти двайсет години. А пък белите, които ми докара после, просто не мога да ти ги опиша. Затова я държа в образа на птица, освен, ако не се налага да свърши някоя работа или да продава на сергията; и ако си намеря някоя добра и яка прислужница, която не се бои от работа, ще я оставя в образа на птица завинаги.

Птицата тъжно изчурулика на пръта си.

— Аз съм мадам Семела — каза старицата.

„Викали са ти Сал Боклука, когато си била млада“, помисли си вещерската кралица, но не го каза на глас.

— Наричай ме Морванег — каза вместо това и си помисли, че шегата е добра (защото Морванег означаваше „морска вълна“, а истинското й име отдавна беше потънало и изчезнало в дълбините на студения океан).

Мадам Семела стана, отиде до фургона и изнесе две дървени купички, два ножа с дървени дръжки и бурканче изсушени и смлени на зелен прах подправки.

— Щях да ям с пръсти в чиния от свежи листа — каза тя и подаде купичката на жената с алената рокля. На прашната купичка беше нарисуван слънчоглед. — Но си помислих, че не ми се случва често да вечерям в такава приятна компания, и реших, че само най-доброто е достатъчно добро. Глава или опашка?

— Каквото ми сложиш — каза гостенката.

— Тогава ще ти сложа глава със сочни очи и мозък и хрускави препечени уши. А аз ще си сложа бутчето, което е само сухо месо. — Докато говореше, вдигна шиша от огъня и с двата ножа наряза заека толкова сръчно и бързо, че остриетата направо святкаха. Раздели месото и го сложи в купичките. След това подаде бурканчето с подправки на гостенката си. — Нямам сол, скъпа, но можеш да си поръсиш месото с това. Става доста вкусно. Малко босилек, малко мащерка, рецептата е моя.

Вещерската кралица взе едната купичка и ножа и поръси месото си с подправката. Набоде едно парче с ножа и го изяде с наслада, докато домакинята й се помайваше със своята порция и духаше хрупкавото кафяво месо, за да изстине.

— Как е? — попита старицата.

— Много вкусно — искрено отвърна гостенката.

— Заради подправките — обясни дъртата вещица.

— Усещам босилека и мащерката, но има още някаква билка, която ми е трудно да определя.

— А — каза мадам Семела и задъвка.

— Вкусът определено е необичаен.

— Да. Това е билка, която расте само в Гарамонд, на един остров в средата на голямо езеро. Върви с всякакво месо и лично на мен ми напомня малко на копър, но с дъх на индийско орехче. Цветовете й са в много красиво оранжево. Полезна е при настинка и малария и освен това е леко сънотворно, което има интересното свойство да кара този, който го е вкусил, няколко часа да говори само истината.

Дамата с алената рокля изтърва дървената купа на земята.

— Лимбусова трева? Осмелила си се да ми дадеш лимбусова трева!

— Така изглежда, скъпа. — Старицата зацвили от удоволствие. — Та кажи ми сега, господарке Морванег, ако това ти е името, накъде си тръгнала с тази каручка? И защо ми напомняш на една жена, която познавах навремето? А мадам Семела не забравя нищо и никого.

— Тръгнала съм да търся една звезда — каза вещерската кралица, — която падна във великите гори от другата страна на планината Корема. И когато я намеря, ще извадя магическия си нож и ще й отрежа сърцето, докато е още жива и докато сърцето си е още нейно. Защото сърцето на жива звезда е върховният цяр за всички капани на старостта и времето. Сестрите ми ме очакват да се прибера с него.

Мадам Семела пак изцвили от удоволствие, скръсти ръце и се заклати, впила кокалести пръсти в лактите си.

— Сърце от звезда значи? Хи! Хи! Колко добре ще ми дойде. Ще си хапна от него и ще си върна младостта, и косата ми ще стане отново златна, и разплутите ми огромни цици ще станат отново малки и стегнати. А след това ще отнеса каквото е останало на Големия пазар в Стената. Хи! Хи!

— Няма да стане — много тихо каза гостенката.

— Така ли? Ти си моя гостенка, скъпа. Закле се. Яде от храната ми. Според законите на Сестринството не можеш да ми сториш никакво зло.

— О, много злини мога да ти сторя, Сал Боклука, но ще отбележа само, че този, който е ял лимбусова трева, няколко часа не може да говори нищо друго освен истината. Така че ще ти кажа и още нещо… — При тези нейни думи отекна далечна гръмотевица и гората притихна, сякаш всяко листо и всяко дърво наостриха уши да чуят какво ще каже. — Ето какво е то: ти открадна знание, което не си заслужила, но то няма да ти донесе полза. Защото няма да можеш да видиш звездата, няма да можеш да доловиш присъствието й, няма да можеш да я докоснеш, да я вкусиш, да я намериш и да я убиеш. Даже някой друг да изреже сърцето й и да ти го даде, никога няма да разбереш какво държиш в ръката си. Ето това ти казвам. Това са моите думи и те са самата истина. Знай и друго: заклех се в законите на Сестринството да не ти причинявам зло. Ако не се бях заклела, щях да те превърна в торен бръмбар, щях да ти откъсна краката един по един и да те оставя на птиците, задето ме унижи по този начин.