Нийл Геймън - Звезден прах

Зачуди се какво ли ще направи косматият дребосък, след като той не се върне.

Зачуди се какво ли прави в момента Виктория Форестър и реши, че сигурно спи, в леглото си, в стаята си, в къщата на баща си.

Зачуди се дали половин година е дълъг път и какво ще ядат по пътя.

Зачуди се какво ли ядат звездите…

И заспа.

— Тъпанар. Дръвник. Глупак — каза звездата.

След което въздъхна и се разположи, доколкото можа удобно предвид обстоятелствата. Кракът я болеше тъпо, но постоянно. Дръпна веригата около китката си, но тя беше здрава и добре стегната и не можеше нито да я изхлузи, нито да я скъса.

— Кретен, гадняр, простак — измърмори звездата и също заспа.

На ярката утринна светлина младата дама изглеждаше повече като човек и по-малко нематериална. Откакто Тристан се беше събудил, не беше казала нищо.

Той извади ножа си и направи патерица от един чаталест клон, докато тя седеше под един клен и го гледаше ядно и намусено. Тристан обели малко кора от друг клон и я уви около горната част на патерицата, та на дамата да не й убива.

Не бяха закусили и Тристан беше ужасно гладен; стомахът му къркореше. Звездата не беше споменала, че е гладна. Но пък тя изобщо не му говореше. Само го гледаше, отначало с упрек, а след това с неприкрита омраза.

Тристан стегна здраво кората, върза я и я затегна още веднъж.

— Честно, нищо лично — каза на седналата под дървото жена. В светлината на слънцето тя почти не блестеше, освен когато не седеше в най-дълбоката сянка.

Звездата прекара бледия си показалец по сребърната верига, опипа примката на китката си и не отговори нищо.

— Правя го от любов — продължи той. — И ти наистина си последната ми надежда. Името й — името на моята възлюбена — е Виктория. Виктория Форестър. И тя е най-красивото, най-умното и най-милото момиче в целия свят.

Звездата наруши мълчанието си с презрително сумтене, после каза:

— И това мило умно създание те изпрати тук да ме измъчваш, така ли?

— Е, не точно така. Обеща ми всичко, каквото пожелая — ръката си или устните си за целувка, — ако й донеса звездата, която падна по-миналата вечер. Досега мислех, че падналите звезди са нещо като диаманти или камъни — призна той. — Изобщо не очаквах, че са млади дами.

— И като намери млада дама, защо не й помогна или не я остави на мира? Защо я занимаваш с глупостите си?

— От любов — обясни той.

Тя го погледна с очи сини като небето и изрече с омраза:

— Да се задавиш дано с тази твоя любов!

— Няма — отвърна Тристан по-уверено и по-весело, отколкото се чувстваше. — Ето. Пробвай това. — Подаде й патерицата и посегна да хване ръката й, за да й помогне да стане. Пръстите му изтръпнаха — не неприятно — от допира до кожата й. Тя седеше на тревата като пън и не направи никакво усилие да стане.

— Казах ти, че ще направя каквото ми е по силите да осуетя плановете и намеренията ти. — Огледа горичката. — Ега ти тъпият дневен свят. Скучен и гаден.

— Просто се подпри на мен и на патерицата — каза Тристан. — Все по някое време ще трябва да станеш. — После дръпна веригата и звездата неохотно се изправи, подпря се първо на Тристан, а след това, понеже близостта с него я отвращаваше, се подпря на патерицата.

Изохка от болка, стовари се отново на тревата и започна да стене и да пъшка. Тристан коленичи до нея.

— Какво ти е?

Очите й блеснаха злобно, но след това се напълниха със сълзи.

— Кракът ми. Май наистина е счупен. — Трепереше и кожата й беше побеляла като сняг.

— Съжалявам — каза Тристан. — Мога да ти направя шина. Слагал съм шини на овцете. Ще ти мине, ще видиш. — Той стисна ръката й, после отиде до потока, намокри носната си кърпа и я даде на звездата, за да си избърше челото. Издялка още няколко клона с ножа си, свали си жакета, съблече си ризата и я разкъса на ивици, с които завърза пръчките възможно най-стегнато около счупения й крак. През цялото време звездата не издаде звук, но докато завързваше последния възел, Тристан я чу да стене тихо.

— Знаеш ли, ще се наложи да потърсим лекар. Не съм доктор и не мога да ти помогна повече.

— Така ли? — саркастично попита тя. — То пък голямата изненада.

Той я остави да си почине малко на слънце и след това каза:

— По-добре опитай пак. — И я изправи. Тръгнаха. Звездата куцукаше, подпираше се тежко на Тристан и се мръщеше на всяка стъпка. И всеки път, когато лицето й се изкривяваше от болка, Тристан се чувстваше виновен, но се успокояваше, като си мислеше за сивите очи на Виктория Форестър. Вървяха през лещака и Тристан — реши, че е редно да води разговор със звездата — започна да я разпитва от колко време е звезда, дали е приятно да си звезда и дали всички звезди са жени и я информира, че винаги си е мислил, както ги беше учила г-жа Чери, че звездите са пламтящи кълбета от горящ газ, отдалечени на стотици милиони мили, също като слънцето, само че много по-далеч.