Нийл Геймън - Звезден прах

Тристан стисна свещта и тръгна напред. Светлината й освети целия свят: всяко дърво и храст, и всяка тревичка.

Със следващата стъпка се озова пред някакво езеро, озарено ярко от свещта; а след това мина през планини и през пусти урви, пламъкът на свещта се отрази в очите на създания от вековните снегове; а след това мина през облаци, които макар и не напълно материални, издържаха теглото му; а след това, стиснал здраво свещта, се озова под земята и пламъкът освети само него и мокрите стени на пещерите; след това още веднъж се озова в планините; а след това на пътя през някаква гъста гора, където зърна теглена от два козела каручка, управлявана от жена в червена рокля, която за краткия миг, в който я зърна, му заприлича на Бодицея, както я рисуваха в учебниците по история; със следващата стъпка се озова в зелена долина и чу ромона на ручей.

Направи още една крачка, но си остана в долината. Тя беше обрасла с високи папрати и брястове и тревата беше обсипана с алени напръстници, и луната грееше в небето. Той вдигна свещта и потърси падналата звезда, някакво парче скала може би или скъпоценен камък, но не видя нищо.

Но чу нещо друго освен ромоленето на потока: подсмърчане и преглъщане. Някой се опитваше да не плаче.

— Ей? — каза Тристан.

Подсмърчането спря. Но Тристан беше сигурен, че вижда светлина под една леска, и отиде да провери.

— Извинете — каза с надеждата да успокои този, който беше седнал под леската. Молеше се само да не са пак онези дребосъци, които му бяха откраднали бомбето. — Търся една звезда.

В отговор изпод дървото към него полетя шепа мокра земя и го удари по лицето. Малко го заболя, а и бучки пръст се навряха в яката и надолу под дрехите му.

— Няма да ви направя нищо лошо — каза той високо.

Към него полетя втората шепа кал, той се наведе и тя се пльосна в бряста зад гърба му. Тристан пристъпи напред.

— Махни се — каза нечий глас, дрезгав и задавен, все едно онзи, който говореше, току-що беше плакал. — Махни се и ме остави на мира.

Беше се проснала на една страна под леската и го гледаше без капка дружелюбност. Вдигна поредната шепа пръст, но не го замери.

Очите й бяха зачервени и подпухнали. Косата й беше толкова руса, че беше почти бяла, роклята й беше от синя коприна и блестеше в светлината на свещта. Самата тя също блестеше.

— Моля те, не ме замеряй повече с пръст — каза Тристан. — Виж сега. Не искам да те притеснявам. Само търся една звезда, която е паднала някъде наоколо, и трябва да се върна, преди свещта да догори.

— Счупих си крака — каза младата дама.

— Съжалявам, разбира се. Но ми трябва звездата.

— Счупих си крака — тъжно повтори тя, — когато паднах. — И пак го замери. От ръката й се посипа блестящ прах.

Буцата удари Тристан в гърдите.

— Махни се — изхлипа тя и скри лицето си с ръце. Махни се и ме остави на мира.

— Ти си звездата! — изумено се досети Тристан.

— А ти си селяндур — горчиво отвърна момичето. И мухльо, и тиквеник, и надут глупак!

— Сигурно — каза Тристан, размота сребърната верижка и нахлузи края й на тънката китка на девойката. Усети как примката на собствената му ръка се затяга.

Тя го погледна тъжно.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — попита го с глас, изпълнен с безкрайна омраза и гняв.

— Отвеждам те вкъщи — каза Тристан. — Дал съм клетва.

В този момент остатъкът от свещта премигна и в ръката на Тристан остана само локвичка восък. За миг пламъкът на свещта се извиси и освети долината, момичето и неразрушимата верига между неговата китка и тази на Тристан.

А после свещта изгасна.

Тристан се втренчи в звездата — в момичето — и колкото и да му се щеше, не можа да каже нищо.

„Ще стигна ли дотам, докато свещ гори?“, помисли си. „Ще стигнеш, ще се върнеш“. Но свещта беше изгаснала, а Стената беше на половин година път.

— Искам само да знаеш — студено каза момичето, че който и да си и каквото и да възнамеряваш да правиш с мен, няма да получиш от мен никакво съдействие или помощ и че ще направя, каквото ми е по силите да осуетя плановете и намеренията ти. — След което добави възмутено: — Идиот.

— Мм — каза Тристан. — Можеш ли да вървиш?

— Не. Кракът ми е счупен. Ти освен тъп да не си и глух?

— Вие звездите спите ли?

— Естествено, че спим. Но не през нощта. През нощта светим.

— Ами хубаво. Аз ще поспя малко. Не се сещам какво друго да правя. Денят беше тежък. Не е лошо и ти да се опиташ да поспиш. Чака ни дълъг път.

Небето беше започнало да изсветлява. Тристан положи глава върху кожената си чанта и се опита да не обръща внимание на обидите и проклятията, които момичето със синята рокля на другия край на веригата сипеше по негов адрес.